На 16 април 1879 година Учредителното събрание във Велико Търново приема Конституцията на възродената българска държава – Българското княжество или Търновската конституция. В нея е прокаран принципът на разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Тя определя структурата и компетенциите на висшите държавни органи – монархически институт, парламент, правителство, както и основните права, свободи и задължения на българските граждани.
Първата българска конституция е отменяна през 1881 г. и през 1883 г., а изменяна през 1893 г., 1911 г. и 1946 г. и е в сила до 1947 г.
Според чл. 4 от Конституцията, Княжество България е конституционна монархия с народно представителство. Българският монарх получава широки правомощия заедно с титлата „княз”. Неговата особа е свещена и неприкосновена и не носи наказателна отговорност. Князът е върховен главнокомандващ на Въоръжените сили в мирно и военно време и притежава правото да раздава военни чинове. Но законодателната власт е поделена между него и народното представителство”, отбелязват историци.
