Стигнахме дотам, че докато през 2007-а се притеснявахме Румъния да не ни спъне за Евросъюза, сега сме в трета глуха и гледаме как северните ни съседи стават равноправни с останалите европейци. Дето се вика, благодарение на управниците ни от последното десетилетие си останахме сами на старта с големите надежди за просперитет. Естония, Чехия и други вече настигат развитите западноевропейски държави и дори ги задминават в някои отношения. Напоследък и румънците са се устремили натам и неслучайно ги сочат като добрия пример в ЕС. Преди седмица, при посещението си в Букурещ, председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер похвали напредъка на страната, потвърждавайки, че за нея ще отпадне Механизмът за сътрудничество и проверка, както и че се очаква съвсем скоро тя да стане член на Шенгенското пространство. Да сте чули подобни думи за нас? Само "скъпи Бойко", сърчица и целувки…, но не и Шенген.
Всъщност как се случи това разминаване? Официалната статистика, колкото и да се съмняваме в нея, разкрива някои неща. За последните десет години например брутният вътрешен продукт и на България, и на Румъния расте. У нас с 66.4% до 45.3 млрд. евро, в Румъния – с 62.5% до почти 160 млрд. евро. На нивото на отделния човек обаче картинката се променя. В България при влизането в общността през 2007-а БВП на глава от населението се е равнявал на 41% от средния за Евросъюза, докато през миналата година е бил 47 на сто. В Румъния този показател тръгва от 43% преди десетилетие и вече гони 60 на сто. С други думи, румънците са надминали средния европейски стандарт на живот, докато ние още сме под това ниво.
Най-отчетливо е изоставането при доходите, заради което румънците се чувстват все повече като бели хора, когато дойдат на нашето море. На 1 януари 2013-а и у нас, и при съседите минималната работна заплата е била една и съща – около 158 евро. След което през последните три години и особено през 2016-а в Букурещ бяха взети няколко последователни решения за рязко увеличаване на това възнаграждение, и то вече е 319 евро. Само за последните 12 месеца ръстът е 87 евро, което представлява цели 37.5% отгоре. За сравнение – у нас нарастването на минималната работна заплата за този период е едва около 9.5 на сто (40 лева). Дори и да се случи обещаното нарастване до 2020 г., пак ще сме с 15 лв. под сегашното ниво на румънците. Колко ще е тяхната надница след три години само може да предполагаме.
Сравненията при средната нетна годишна работна заплата също показват как румънците набират скорост. Докато през 2013-а разликата във възнаграждението е била 248 евро в тяхна полза (3898 срещу 4146 евро), то през 2015-а дистанцията е стигнала 785 евро. Тоест в България годишният доход е бил 4333 евро, а оттатък Дунав са взимали по 5119 евро. През 2016-а ножицата се отвори още повече.
Интересно е и че през 2008-а коефициентът на безработица и в двете държави беше нисък – около 5.5 на сто. Но след настъпването на кризата двойно повече българи загубиха работата си. Това внушително разминаване продължи цели шест години и чак през 2016-а стойностите се сближиха – при съседите ни безработицата е 6%, а при нас – 8 процента.
Дали пък всичко това няма връзка с правосъдието? Редица чуждестранни инвеститори обясняват отказа си да влагат пари у нас със страха, че не могат да разчитат на съдебната ни система. Притесняват се и от политически натиск и корупция. Поради подобни съображения ни куцат и европейските фондове. Румънците получиха 19.7 млрд. евро за програмния период от 2007-а до 2013-а, докато бюджетът за България бе около 7 млрд. евро. Сега, през новия програмен период, разликата се увеличава – за Букурещ ще има 23 млрд. евро, докато за София – 7.6 млрд., което предполага, че румънците ще имат възможност за още по-бурно развитие.
