Александър Маринов
Вицепремиерът Валери Симеонов, председателстващ Съвета за демографска политика, лансира неотдавна своите идеи за преодоляване на демографската криза и заяви, че те ще бъдат включени в управленската програма на правителството. Това само по себе си е положителна стъпка, тъй като доскоро проблемът за демографската криза с малки изключения бе повдиган от ограничен кръг експерти и медии. Имаше много крайности, некомпетентност, откровено политиканско заиграване. И най-лошото – институциите и хората, които ги ръководеха, се отнасяха към заплахите лекомислено и декларативно. Пишеха се и се приемаха документи, които събираха прах в чекмеджетата. Практическите действия бяха оскъдни, разпилени и все по-неадекватни на мащаба на опасността.
Едно от малкото изключения от това безотговорно поведение бе
докладът на Хасан Адемов
– министър на труда и социалната политика в правителството на Пламен Орешарски, озаглавен "Демографската политика в Република България – от предизвикателства към възможности". Там за пръв път в официален правителствен документ поне една част от реалните заплахи към нацията и държавата бяха назовани еднозначно.
Така, още преди три години държавното управление и българското общество разполагаха с една официално оповестена фактологическа картина, пред която всяко бездействие или неадекватно действие би било равнозначно на престъпление към нацията. Логично изглеждаше всяко следващо правителство да стъпи на тази основа, за да продължи по-ефективно процеса на разработване и прилагане на необходимите политики. Но, както е известно, хронична слабост на българската политика е неспособността верни анализи да бъдат превърнати в основа за разработване и прилагане на правилни политики. Причината е една-единствена – необходимостта някой да поеме отговорност за несвършеното и риск за бъдещите действия, особено ако те са непопулярни или не носят пряка политическа полза. В допълнение, всеки нов кабинет тръгва с нагласата, че историята започва от него, а стореното от предшествениците е достойно само за кошчето за боклук.
Същата типична слабост установяваме в първите оповестени идеи на вицепремиера Симеонов, който очевидно не си е направил труда да прочете цитирания доклад, а хората, които го съветват, по някакви неясни причини са решили да го игнорират.
Първо, не личи да са направени някакви съществени изводи за причините, поради които
националната стратегия за демографско развитие
на България (2006-2020) бе тихомълком ревизирана и без обяснения се преобрази в Актуализирана стратегия за демографско развитие на населението в Република България (2012-2030).
Второ, продължава тенденцията по същество да се прикрива реалната картина на миграционните процеси във и извън страната. Отново се залага на илюзията, че демографските проблеми могат да бъдат преодолени чрез привличането на лица с български произход от чужбина (Македония, Западните покрайнини, Молдова, Украйна и др.). Въпреки че негативният механичен прираст (съотношението между заселилите се и изселилите се) изглежда поносим (говорим за стойности от минус няколко хиляди души), се игнорира известният факт, че за голяма част от "заселилите се" у нас
България е временна транзитна спирка
по пътя към други, най-вече западни държави. Освен това фактите, с които се аргументира засилването на миграционния интерес към България, най-вече от страни с по-ниска степен на социално-икономическо развитие и преживяващи тежки кризи, по-скоро би трябвало да се интерпретират като допълнителна заплаха към всички основни социални системи, а не като източник на позитивни възможности.
Липсата на солидна научна основа за бъдещите демографски политики най-ясно изпъква в декларираната от вицепремиера Симеонов цел демографската криза да бъде преодолявана на основата на
стимулиране на т.нар. тридетен модел
Това би могло да бъде що-годе адекватна политика преди 30 години, когато българското общество бе на ръба да постигне реализация на двудетния модел (средно 1.81 деца в семейство). В наши дни, когато този показател е паднал под 1.3 деца в семейство, дори двудетният модел изглежда една пределно амбициозна дългосрочна цел, а тридетният е просто една химера. Следователно очертаната нова политика стъпва на фалшива основа, вместо да се концентрира към инвестиции за реално постигане на двудетния модел, особено в българските семейства.
Трето, отново се подхожда неадекватно към желанието на българите да имигрират и се пренебрегва обстоятелството, че то съвсем не намалява, особено при тези професионални и възрастови групи, които са най-важни за поддържането на човешкия и социалния капитал на нацията. Ето защо идеите да бъдат задържани младите хора, които се обучават у нас със стипендии и помощи, чрез
някакъв тип принудителен ангажимент
са напълно илюзорни, особено като се отчитат реалните възможности, които могат да им бъдат предложени у нас. Да не говорим за пренасянето на такъв тип изисквания към учещите в чужбина, които според Валери Симеонов "имат задължението да се върнат в България и да прилагат своите знания тук".
Основните причини за поредните неадекватни идеи за преодоляването на демографската криза е повърхностното разбиране на проблемите, пред които е изправена нацията. На практика не се отчита отражението на демографските процеси върху социалните системи и най-вече обратното влияние, т.е. как състоянието на тези системи и политиките, провеждани в тях, се отразяват на цялостното качество на
човешкия и социалния капитал на нацията
Ако тези системи са последователно недофинансирани, а наличните ресурси се изразходват нецелесъобразно и често незаконосъобразно, резултатът е предопределен. Значително (и нарастващо) мнозинство от българите са все по-неадекватно заплатени, респективно попадат в зоната на риск от бедност, получават все по-неадекватни социални и здравни грижи, стават все по-зле образовани и квалифицирани. В резултат на което раждат все по-малко деца, заболяват сериозно и умират все по-често и все по-рано, и най-вече – във все по-голямата си част виждат единствено спасение в емиграцията.
Ако държавата наистина иска и има капацитет да се опита да разкъса тази фатална низходяща спирала, тя има нужда от "истинска", достатъчно мащабна национална стратегия, която гледа на демографските процеси в тяхната пряка връзка с останалите процеси в икономиката, образованието, науката и социалната сфера. Тогава и само тогава предотвратяването на угасването на нацията няма да бъде начинание, правдоподобно и успешно, колкото спасението на барон Мюнхаузен, изтеглил се сам за косите от блатото.
