Александър Маринов
След съставянето на кабинета "Борисов-3" една от най-открояващите се характеристики на новия-стар премиер е трескавата външнополитическа активност. Това не е съвършено ново явление – за двете години на втория си мандат (2014-2016 г.) Борисов направи пет официални и 22 работни посещения, въпреки че половината от тях са всъщност пътувания до Брюксел за участие в заседания на Европейския съвет. Още тогава министър-председателят не пропускаше да изтъкне, че тази активност играе съществена роля в международната политика и представлява "ясен знак, че българското правителство се ползва с голямо доверие и авторитет".
От май насам обаче външнополитическите изяви на Борисов не само зачестиха, а очевидно започна и координирана акция по тяхното представяне като знак за нова фаза в ролята на България и на премиера на международното поле. Някои от коментарите просто изразяват свойствената на приближените на Борисов страст към угодническо ласкателство, но има и доста по-сериозни опити ставащото да бъде концептуално обосновано.
Примерите за първия тип "анализи" не са малко и източниците им са добре известни, но сред тях блести неотдавнашното излияние на низвергнатия Георги Гергов пред една национална телевизия: "Бойко Борисов не е този Бойко Борисов, който беше преди десет години. Той е израснал политик! Може ли да му се отрече това, което прави? Ами, че
той е совалка, той е носител на мира в Европа
в момента!“ Може да се предположи, че след това изявление Хенри Кисинджър е позеленял от завист.
Има и друг тип коментари, които наистина предизвикват любопитство с оглед на аргументите на своите (иначе неслучайни) автори. Сред тях правят впечатление изводите на изследователите от Института "Иван Хаджийски", които твърдят, че наблюдаваме "съзнателно и координирано влизане на България в нова европейска и балканска роля". Особено внимание се обръща на балканските посещения на министър-председателя – както от гледна точка на решаването на важни въпроси със съседите ни (тук се откроява подготвяното подписване на договора за добросъседство с Македония), така и на далеч по-сложния въпрос за перспективите на Западните Балкани, който страната ни дори се опита да изведе като приоритет на своето европредседателство.
Интересното в този тип анализи е, че приписват някакво бързо качествено израстване на българския премиер, придало му почти чудотворни способности в областта на международната политика. Например прави се изводът, че Борисов вече има самочувствието на един от "старите" европейски лидери – тъй като с малки изключения държавните и правителствените ръководители, с които заседава в Брюксел, са заели постовете си след него. (В случая някак се пренебрегва обстоятелството, че българският премиер наистина е на ръководни постове от 2005-а, но досега е прекратявал предсрочно всеки свой мандат на изборна позиция – което изглежда озадачаващо по критериите на европейската политика.)
Още по-далеч отива в заключенията си Андрей Райчев, който смята, че Борисов съзнателно се стреми да влезе в
ролята на "авторитета на Балканите"
т.е. да се превърне в говорител на балканските страни пред Европа и на Европа пред тях. В допълнение, според него, в Европа започвали да осъзнават, че "Борисов е единственият лидер от ЕС, който има някакво разбирателство с руския президент". (Отново странно твърдение, като се имат предвид отношенията на руския президент с държавния глава на Чехия и премиерите на Унгария, Словакия и Словения.) На тази основа се прави изводът, че "българският премиер се опитва да набере нов тип международна височина, като дори си позволява да поучава европейските лидери“. Или, по думите на Райчев, "Борисов ги поучава, а те си записват".
Извън непосредствените, предполагаемо позитивни ефекти за ласкателите, подобен тип "анализи" крият сериозни рискове от насочване на българската външна политика в неадекватна посока и от пренебрегване на по-скромни, но осъществими и затова желателни цели. Можем да предположим, че – без да го показва – дори самовлюбен политик като Борисов си дава сметка, че България няма нито капацитета, нито влиянието, за да изпълнява такава
мегаломанска международна и регионална роля
Що се отнася до него лично, доста съмнително е, че европейските лидери и ръководителите на балканските страни биха му поверили ролята на посредник по сериозни и болезнени въпроси. А опитите да се пришпорват стратегически икономически, енергийни и транспортни проекти с лостовете на "личната дипломация" могат да се обяснят предимно с неразбирането на начина, по който навремето Тодор Живков успяваше да убеди Леонид Брежнев за поредната милиардна нефтена помощ за България.
Следователно може да се предположи, че рязко засилената външнополитическа дейност на Бойко Борисов преследва други цели. Има основания хипотезата, че това е по същество компенсаторна активност за запълване на спадащата вътрешна подкрепа и легитимност с
външни репутационни "инжекции"
Въпреки твърденията за стабилизиране на управлението няма как да се оспори изключително ниското му стартово одобрение, както и небивало принизената роля на парламента, изразяваща се в практическа липса на съдържателна законотворческа дейност. Въпросът е какви по-дългосрочни цели трябва да обслужи опитът за набиране на външнополитически точки?
Това едва ли е укрепването на позициите на коалиционното правителство – Борисов едва ли храни някакви илюзии, че кабинетът ще просъществува след края на европредседателството, особено след като вече натрупа солиден "актив" от гафове. Сговорът с Патриотите е тактическа необходимост, но трудно може да се приеме като стратегическа перспектива, още повече че на всички следващи избори управляващите партньори ще са в състояние на остра конкуренция. Както показаха взаимоотношенията с Реформаторския блок в предишното управление, подобно обстоятелство е крайно неблагоприятно, особено при безпринципни коалиции между идейно несъвместими субекти.
Възможна дългосрочна цел, която министър-председателят би искал да обезпечи с трескавите си задгранични совалки, е спечелването на следващите президентски избори. Разбира се, до тях има още много време, а и Румен Радев засега има много по-широка обществена подкрепа от Борисов, но вероятно се отдава съществена роля на подкрепата за действащия премиер от страна на влиятелните европейски фактори. Само че Брюксел помага, но за президент не избира.
