Българското лозаро-винарство

Античността

Производството на грозде и вино по нашите земи води своето начало от дълбо­ка древност. Траките в резултат на продължителен подбор създават първите местни сортове лози. По-късно са пренесени и сортове лози от Близкия изток. Още през антично­стта (I хил. пр. н. е. – VI в. от н. е.) в резултат на близки природни, етнически и производствени условия, както и връзките на местните тракийски племена с племена­та от Мала Азия започват да се обособяват четири лозарски района – южен (Тракийс­ки), източен (Понтийски), югозападен (Ма­кедонски) и северен (Мизийски). През Средновековието (VII-XIV в.) лозарството и винарството придобиват по-широко раз­витие в България в едрите светски и духов­ни феодални стопанства. През епохата на османското владичество (XV-XIX в.) ло­зарството и винарството у нас западат.

Следосвобожденска България

След освобождението на България (1878) започва бърз подем на лозаро-винарското производство. Големи щети нанася повсеместното заразяване на ло­зата с филоксера (1884). През следващите 35 години (1885-1920) общата площ на лозовите насаждения намалява около три пъти. През следващите 24 години (1920-1944) те постепенно се възобновяват, като се за­саждат главно местни винени сортове – Памид, Гъмза, Мавруд, Широка мелнишка, Шевка Зарчин (червени) и Димят, Мискет червен, Виненка (бели) и др. Произвежда се десертно грозде главно от сорт Болгар. Както цялото селскостопанско производ­ство, така и лозаро-винарското е дребно и разпокъсано, поради което не се прилагат и модерни лозарски практики.

В младата държава още преди приемане на конституцията се приема "Временен устав за налога от питиета в Българското княжество" (1879 г.), което демонстрира по безспорен начин значимостта на винарската промишленост за икономиката на страната.

В начало на ХХ век се създават и лозаро-винарски кооперации, като първата е в Сухиндол през 1903 година. Производството на грозде и вино се основава на френския опит. Първият разсадник за облагородени лози пък е създаден през 1896 година.

Млади заможни българи масово завършват лозаро-винарство във Франция, след което пренасят опита си в България. Създават се и първите френски тип винарски изби у нас, както и първите земеделски училища и институти.

Социалистическа България

Периодът след 9.IX.1944 г. у нас е ясно откроен с национализацията на промишлеността и ко­оперирането на селскостопанското произ­водство. Но именно тогава се създават благо­приятни условия за развитие на лозаро-винарската наука и производство.

През 80-те години на миналия век лозята в обществения сектор заемат около 4% от обработваемата земя и 44% от площта на трайните насаждения и представляват 7% от общата и 8.3% от чистата продукция на растениевъдството и съответно 48 и 49.5% от продукцията на трайните насаждения.

Общата площ на лозята в страната през 1981 г. е 169 360 ха, от които 64% са в обществения сектор. Над 80% от площта на обществените лозя през същата 1981 г. са притежание на 187 аграрно-промишлени комплекса и седем лозаро-винарски комплекса.

Промишлените лозя пък са съсредоточени в 437 лозови масива. Производството на грозде е 1036 хил. т (1981) с тенденция към нарастване. Това се дължи на стабилизира­нето и повишаването на добивите на основата на интензивните фактори.

Сортовият състав и сортовата структура на лозята в обществения сектор са съобра­зени с районирането от 1960-а, с изисквания­та на промишлената технология за произ­водство на грозде и с нуждите на винар­ската промишленост. През 1981 г. 87% от общата площ на лозовите насаждения е заета с винени сортове. Съотношението между червените и белите винени сортове е 48:52 (%).

Създаденият през 1947 г. Държавен спиртен монопол през 1952 г. е реорганизиран в ДСО "Винпром". Негова­та дейност обхваща производството и търговията на едро с вина и високоалкохолни напитки, включително и износа. Той интегрира 25 специализирани предприятия за първично винопроизводство, като 12 от тях са и за вторично. Специализираните пред­приятия за обработка, стабилизиране и бутилиране на продукцията от винарската промишленост имат съвременна матери­ално-техническа база. Тя дава възможност да се прилагат прогресивни технологии и да се произвеждат висококачествени вина и напитки с богат асортимент.

Съгласно "Закона за виното" от 1978 г. започва  производството на вина с деклариран географски район и с контролирано наименование за произход. Много от тези асортименти не само не отстъпват по качество на класи­ческите еталони, но понякога ги превъз­хождат. Към началото на 90-те години българските вина са удостоени с 1011 златни, 1081 сребърни и 56 бронзови медала. През 1981 г. производството на винарската промишленост възлиза на 56 млн. хектолитра с тенденция да се увеличава.

Лозаро-винарското производство в България през този период е тясно свързано с международ­ния пазар (предимно със социалистичес­ките страни). Около 50% от производство­то на десертно грозде и облагородени вкоренени лози и над 70% от продукцията на винарската промишленост се изнасят в 70 страни на света.

Лозаро-винарското производство се ха­рактеризира със специализация и концен­трация. Промишленото производство на грозде е съсредоточено в четири лозарски района – източен, южен, северен и юго­западен, всеки с по два подрайона. Източ­ният район е специализиран в производ­ството на бели сухи вина, виноматериали за естествено пенливи вина и винен дести­лат; южният – на червени сухи вина и десертно грозде; северният – на червени сухи вина и виноматериали за дестилат; югозападният – на червени сухи и десерт­ни вина и десертно грозде.

През този период българското лозаро-винарско произ­водство се развива на научна основа. Ключов момент в неговата история е  Постановление 1058 на Министерския съвет от 1951 г., което представлява цялостна програма за преустройство и развитие на сектора, както и за обезпечаването му с научно обслужване и периодични печатни издания. В съответствие с разпоредбите на този документ "за бързото разрешаване на винарските проблеми и внедряването на новостите в практиката винарският отдел при Централния земеделски изследователски институт в София от 1 януари 1952 г. се предава безвъзмездно на Министерството на доставките и хранителната промишленост и се превръща в Научноизследователски и контролен институт по винарство". На института се отделя ключова роля в реорганизацията на сектора и поставянето му на научни и промишлени основи. Министърът на доставките и хранителната промишленост възлага със заповед поименно задачите на научните работници в института. Те се изравняват във всяко отношение със своите колеги под ведомството на Министерството на земеделието. Учредява се и централна дегустационна комисия.

Научното обезпечаване на бранша се осъществява и от Института по лозарство и винарство (ИЛВ) в Плевен; катедрата по лозарство при Лозаро-градинарския факултет към Висшия селскостопански институт (ВСИ "В. Коларов" в Пловдив (1945 г.) и катедрата  по винарство при Висшия институт по хранително-вкусова промишленост (ВИХВП) – Пловдив (1952 г.). Издаването на специализирана литература по лозаро-винарство, както и поддържането на периодични издания е приоритет на държавната политика в бранша. Възстановено е издаването на сп. "Лозарски преглед" и "Пепиниерист" с новото име "Лозарство и винарство", публикуват се научни трудове и дисертации по лозарство и винарство, организират се световни научни конференции и конкурси.

Годините на прехода

Още преди установяването на новите държавни и обществено-политически правила, през последните години на социалистическо управление, започва поголовно изкореняване на винените сортове лози по инициатива на поддръжниците на андроповата антиалкохолна кампания. След 10 ноември 1989 г. България поема по нов път в своето икономическо развитие. Започват реформи във всички сфери на икономиката и селското стопанство. Основните дейности са насочени към раздържавяване, ликвидация и приватизация, разваляне на кооперациите и т.н. Тези дейности в лозарството бяха пагубни за бранша. Връщането на земята и по-конкретно на лозята на бившите им собственици в реални граници доведе до масово унищожаване на насажденията, от една страна, поради нежелание те да се обработват, а от друга, поради невъзможност. При разпокъсването на лозовите масиви вече е невъзможно да се ползват механизация и автоматизация. Стотици хиляди декари са изоставени и впоследствие изкоренени, като се сменя предназначението им. България загубва ключови международни пазари, лозаро-винарската наука е лишена от средства за своето развитие, в резултат на което са спрени научноизследователската дейности и обслужването на бранша.

Няколко години след началото на прехода стартират т. нар. предприсъединителни програми, които дават възможност за ново структуриране на лозята, преоборудване на старите винарски изби и създаване на нови.

С влизането на страната в ЕС започва прилагането на програмите за преструктуриране и конверсия на лозята, както и за изграждане на нови винарски изби. След разпокъсването на площите започва комасация, което се оказва труден и бавен процес. За период от 25 години обаче площта на лозята вече е почти четири пъти по-малко и в момента достига около 65 000 ха, а производството на вино е около 1.2 млн. хектолитра (по данни на OIV). Винарските изби са над 250, като много малка част от тях (около 10) произвеждат големи обеми и реализират 80% от износа. България не е вече световна винарска сила и ключов играч на пазара на вино.

Повечето от създадените нови винарски изби са предназначени за производство на малки обеми качествени вина със защитено географско указание и защитено наименование за произход. Почти всички от тях са затворили цикъла на производство, като са създали свои лозови масиви. За сметка на обемите те се стараят да въведат много нови за България сортове, с което да предизвикат интереса на разнородни  купувачи. По-голямата част от тези изби са проектирани с възможности за винарски туризъм, на който разчитат за реализация на продукцията си.

През последните десет години българският лозаро-винарски сектор претърпя истински ренесанс – обновяване на лозарския потенциал, модернизиране на производствените площадки, изграждане на нови винарски изби, активна работа по промоция на вината и на България като винена дестинация. Доказателство за ефективността на инвестициите в бранша са многобройните награди от всички престижни винарски конкурси в света.

Не на последно място признание за положените усилия са и домакинствата на престижни международни форуми – като Digital Wine Communication Conference и Concours Mondial de Bruxelles, световен конгрес на международната служба по лозата и виното и др. През 2017 американското специализирано списание "Wine Enthusiast" включи България в топ 10 на световните винени дестинации – огромно признание за  българската винарска общност.

Националната лозаро-винарска камара

В началото на прехода бяха учредени и редица неправителствени организации. Сдружението на производителите и търговците на вина и спиртни напитки се създава през 1991 година. През 2000 г. то става Национална лозаро-винарска камара (НЛВК), която е неправителствена организация, създадена по Закона за виното и спиртните напитки като браншова организация на производителите, преработвателите и търговците на грозде, вино и продукти от грозде и вино. Основателите на НЛВК са физически и юридически лица, а членовете отговарят на изискванията на Закона за виното и спиртните напитки. НЛВК има шест регионални лозаро-винарски камари, регистрирани като независими юридически лица, които се намират в Сливен, Сандански, Пловдив, Плевен, Бургас и Варна.

Мисията на Камарата е да защитава професионалните интереси на членовете, качеството, автентичността и произхода на вината, да отстоява авторитета на българското вино, като разкрива конкурентните му преимущества, да популяризира добрите практики в бранша и отчита въздействието на природните фактори и древната традиция върху производството и реализацията на продуктите от грозде и вино. НЛВК има за цел да защитава законните права и интереси на своите членове, както и на всички, заети в лозаро-винарския сектор. Организацията им защитава произхода, качеството и автентичността на произвежданите и търгуваните продукти; осъществява маркетинг, реклама и промоционално представяне на произвежданите от членове на сдружението крайни продукти. Освен това тя  насърчава развитието на лозарството и повишаване на конкурентоспособността на винопроизводителите.

Маргарита Христова,

редактор на сп. "Лозарство и винарство" и "BGWine"