Испанската област Каталуния ще преживее на 1 октомври сътресение. То ще дойде под формата на референдум за независимост, който местното правителство смята да проведе против волята на властите в Мадрид и в отявлена конфронтация с тях. Не е ясно дали вотът ще успее и дали въобще ще се състои – това вероятно ще стане известно в последния момент. Извън всяко съмнение е обаче, че напрежението между централната власт и голяма част от жителите на Каталуния е близо до такова ниво, от което може да се очаква всичко.
Стремежът на областта към независимост има дълбоки корени и тя не за първи път се опитва да се отдели. В по-ранни години е била подлагана на жестоки репресии от страна на Мадрид, включително по време на диктатурата на Франсиско Франко, който екзекутира лидера на самообявилата се Каталунска държава и полага големи усилия да заличи местните език и култура. След смъртта на диктатора през 1975-а Испания прие демократична конституция, гарантираща правата на отделните националности, но без да им предоставя истинска автономия. През 2006-а, по време на кабинета на социалиста Хосе Луис Родригес Сапатеро, Испания и Каталуния подписаха договор, предоставящ на областта значителна административна и финансова независимост, само че през 2010-а испанският конституционен съд отмени редица точки от него, което предизвика силно недоволство сред каталунците.
През следващите години се проведоха редица неофициални референдуми за независимост под формата на "допитвания", като мнозинството от гласувалите избираха независимостта, но при ниска избирателна активност. На регионалните избори през 2015-а сепаратистките партии получиха мнозинство в местния парламент, но на успоредно проведеното допитване едва 41 на сто от гражданите подкрепиха провеждането на референдум за независимост – срещу 49 на сто против. Проучванията показват, че и в момента настроенията на гласоподавателите са на кантар, като дори е възможно онези, които не искат да се отделят напълно от Мадрид, да са мнозинство. В същото време критиците на референдума имат сериозни аргументи. На първо място, в правилата за провеждането му няма предвиден изборен праг – тоест при каква избирателна активност плебисцитът ще се смята за действителен. Това е важно, защото, както бе и при предишните неофициални вотове, се очаква противниците на независимостта просто да не отидат до урните. Обещанието на председателя на регионалното правителство и лидер на борбата за независимост Карлес Пучдемон в рамките на 24 часа след приключването на вота регионалният парламент да гласува за излизане от Испания също буди тревоги.
От Мадрид хвърлят най-тежки обвинения към организаторите на референдума, като външният министър Алфонсо Дастис ги обвини дори в нацистки методи заради това, че разлепват плакати със снимки на кметове, нежелаещи да се включат в провеждането му. Референдум и демокрация не е едно и също, посочи Дастис, като припомни, че по времето на Франко са проведени два плебисцита.
Обвиненията на противниците на гласуването не са лишени от основания, но самата централна власт ги обезцени. Обвинявайки лидерите в Барселона в недемократични действия, испанското правителство предприе мерки, разминаващи се с представата за демокрация. "Откажете се от неподчинението", призова премиерът Мариано Рахой, след което последваха арести на представители на регионалното правителство, изземване на 10 милиона бюлетини, подготвени за вота, и заплаха за арест на самия Карлес Пучдемон. "Още има време да се избегнат по-лоши неща", предупреди Рахой на фона на улични протести в Барселона.
Действията на Рахой са разбираеми. Той не желае правомощията му да бъдат подложени на съмнение. Ако референдумът се състои, това ще е негласно признание за суверенитета на регионалното правителство. Макар че законът е на страната на Рахой, след като Конституционният съд отмени всички разпореждания за провеждането на вота, той пое сериозен риск – да разпали националистическите настроения на каталунците и да пренесе спора от парламентарните и съдебни зали на улицата.
Колкото по-тиранично изглежда кабинетът в Мадрид в очите на местните жители, толкова по-вероятно е да подкрепят независимостта. Пучдемон вече определи действията на властта като нарушение на човешките права. От спор под чия власт жителите на Каталуния ще живеят по-добре, сблъсъкът се превърна в битка между демокрацията и диктатурата. Тук е големият автогол, който Рахой си вкара – вместо да използва редицата слабости и нередности в организацията на референдума и да поведе кампания, критикуваща ги от позициите на демокрацията, той се уплаши да не изглежда пасивен и реши да бъде твърд.
Рахой прие линия на поведение, диаметрално противоположна на тази на британския му колега Дейвид Камерън през 2014-а, когато се проведе шотландският референдум за независимост. Тогава правителството в Лондон положи неимоверни усилия, за да убеди северните поданици в любовта и благосклонността си и бе възнаградено – Шотландия гласува да остане в Обединеното кралство. И макар че в законово отношение ситуацията във Великобритания и Испания е различна, Мариано Рахой можеше да прояви по-голямо самообладание. Сега ситуацията като че ли все повече се изплъзва от контрола му.
