Александър Маринов
БСП – иска или не – е пред решаващ избор. Не става дума за "исторически" решения на един или друг партиен форум, нито за отговор на преекспонирания въпрос ще я бъде ли Корнелия Нинова като лидер, или не. Изборът е, първо, дали наистина иска, и второ, може да бъде алтернатива на наложения от прехода модел на политика и управление на държавата. Но тъй като самата тя е един от основните участници и виновници за просъществуването на модела, това означава да се превърне в алтернатива на самата себе си, поне каквато я познаваме през последните двадесетина години.
На пръв поглед нищо не обосновава необходимостта от подобен сериозен, да не кажем съдбовен избор. Ръководството на партията използва силни лозунги, като "БСП – алтернатива на ГЕРБ", но поне засега заявките остават без покритие. Партията се кани да приеме на най-високо равнище своя алтернативен бюджет, но в интерес на истината той е просто малко по-различен и представлява само
опит за успокояване на симптомите
а не диагноза и отстраняване на причините за тежката болест. Цялостна алтернатива БСП не предлага, защото няма идея каква да бъде тя. Нима е сериозно да се приеме, че упадъкът на големи части от България може да се преодолее само с инвестиране на половин милиард годишно в Северозапада и Странджа, а кризата в здравеопазването ще бъде превъзмогната чрез премахване на търговския статут на болниците? Да, такива мерки са необходими, но само като част от по-цялостна и много добре премислена дългосрочна стратегия за преобразявания. Такава стратегия – в точния смисъл на думата – БСП няма, не се вижда дори опит да се разработи, ако изключим стремежите на отделни дейци от по-старото поколение да предизвикат дискусия по въпроса. Социалистите критикуват ГЕРБ, че предлага "още от същото", но на практика те ни представят
"същото с човешко лице"
Тогава откъде идва усещането, че "нещо става в БСП" и че нещо предстои да се случи?
Основният повод за дискусии относно ситуацията в левицата е засилването на критиките към лидера Корнелия Нинова и по-конкретно – към нейния специфичен стил на политическо поведение. Очевидно е, че една част от "душманите" на председателя просто търсят реванш за претърпяното поражение или неизпълнени договорености. Също така е вярно, че отделни персони от тази категория показват нескрито желание за стопляне на отношенията с ГЕРБ главно поради личния си интерес да бъдат приятели на управляващите. Но това е само част от истината и Нинова допуска сериозна грешка, като се опитва да обясни критиките единствено с този (както пресилен, така и неактуален) спор.
Една част от вътрешнопартийните критици – хора с опит и заслуги към левицата – смятат, че тя "върви през просото" и
"отваря фронтове" в партията
вместо да обединява. Поради липса на опит и характерологични особености Нинова наистина е твърде рязка, ригидна, на моменти безпардонна, но не това е най-сериозният проблем. Тя е такава и към опонентите, най-вече към Бойко Борисов, което се харесва на по-голямата част от привържениците на БСП.
Друга, по-рядко срещана, но по-съществена критика към лидера, е увлечението към бързи, да не кажем понякога прибързани емоционални реакции, които може и да пораждат моментен ефект, но бързо се забравят. Както основателно бе отбелязано на конференцията на столичната партийна организация това пристрастяване към постоянно "кълване" на опонентите може да отклони БСП от най-важното – задълбочена критика на същностните пороци на действащия модел и разработването на реална алтернатива, преодоляваща (а не тушираща) тези недъзи. За страничния, непредубеден наблюдател е видно, че
социалистите някак се плъзгат по повърхността
хвърлят силни думи и намерения, оставащи без убедително продължение. Заканите увисват във въздуха, защото освен постинги във Фейсбук нищо сериозно не следва. Например много правилно е, че БСП е преосмислила пагубната философия на данъчната политика от времето на Станишев, но тактиката "Ние предлагаме, мнозинството отхвърля" е крайно неубедителна. Партията не може, а вероятно и не иска да поведе мощно масово протестно движение, което да наложи принципни промени в базисните механизми, пораждащи и усилващи несправедливото неравенство и бедността. За нито едно от своите уж алтернативни предложения партията не показва готовност да се "сбие" – всичко остава на думи, по редица въпроси тихомълком гарнирани с много удобна колаборация със "статуквото".
Напрежението и тревогата във все по-широки среди, симпатизиращи на левицата, идват от неопровержимия факт, че времето минава, ГЕРБ и неговите практики стават все по-противни, но това не прераства в доверие и подкрепа за БСП. Колкото и важни неща да си мислят, че правят Нинова и екипът й (наистина се правят и полезни неща), мнозинството от гражданите не споделят това, а решаваща е тяхната преценка. Ако скоро се проведат предсрочни избори, няма съществена вероятност БСП да ги спечели достатъчно убедително, за да може наистина да реализира някакъв алтернативен модел (да допуснем, че такъв наистина бъде разработен).
Разбира се, в "добрите стари традиции" на българската политика тези сериозни въпроси се свеждат до положението и слабостите на лидера. Не може да се отрече, че
изборът на Нинова съживи партията
Рискованият й ход с кандидатурата на Румен Радев се оправда блестящо. Но оттук започнаха проблемите, без председателят на партията да е единствено отговорен за тях. БСП не извлече поуки за себе си от грандиозния успех на президентските избори, не изработи вярна изборна стратегия и закономерно загуби едни потенциално спечелени предсрочни избори.
По-лошо е, че и след изборите, и сега левицата показва неспособност за трезв самокритичен анализ и решителни стъпки напред. Съсредоточаването върху критиките срещу лидера пораждат познато вътрешнопартийно трескаво състояние, от което по правило нищо добро не се ражда. Самата Нинова също реагира неадекватно, като възприема всичко лично и се хвърля яростно в персонална битка с опонентите си, вместо да осмисли слабостите си, да се опита да ги коригира и да предложи рамката на добра, печеливша политическа линия. Тя наистина може все още да бъде много полезна на БСП, но само ако съществено усъвършенства стила си на поведение, в известен смисъл превръщайки се в алтернатива на самата себе си.
Но големият въпрос, който не може да получи отговор от един-единствен човек или малка група от хора, е: какво наистина различно може да предложи и осъществи социалистическата партия?
