Александър Маринов
Ако използваме една опростена аналогия със спорта, българската политика се е разделила на три дивизии. Във висшата лига са двете големи партии – ГЕРБ и БСП, които са се вкопчили в яростна схватка и се отричат взаимно като субекти, способни да провеждат добра политика за развитието на страната. В "Б" група са Патриотите и ДПС, които също са в ожесточен спор, но не относно съдържанието на политиката, а кой от тях да участва във властта. Това ниво на политическото състезание също е важно, защото без един от играчите от втория ешелон (поне за момента) е невъзможно да се състави правителство. В по-долните групи участват представители на парламентарния и извънпарламентарния миманс, а, за съжаление, голяма част от българските граждани не могат да си намерят достоен за уважение "отбор", който да подкрепят, и по тази причина се отчуждиха тотално от "политическия футбол". Политическият стадион пустее и обраства с бурените на апатията и корупцията.
Ако се абстрахираме от тази спортна аналогия, нарастващото напрежение в триъгълника "ГЕРБ – Патриоти – ДПС" отразява много точно дълбоката деградация на българската политика. Отдавна не се мисли как да се изпълняват отговорностите пред обществото – важно е
властта да се контролира и консумира
Нашите политици – с малки изключения – следват логиката "Ако участваме в управлението, то е непогрешимо, ако сме извън него – виновно е за всичко, дори за смяната на годишните времена". Почти всяка партия е готова да стане ортак с дявола, но не докато мине брода, а за да се нареди (по възможност) завинаги на трапезата на властта. Тази до болка позната картина се повтаря и в момента.
ДПС критикува ГЕРБ не за друго, а защото са се коалирали в управлението с "националистите". Те уж са "опозиция", но нямат нищо против голямата управляваща партия, нещо повече – ако ги покани във властта, са готови да подкрепят днешната й политика. ДПС е противник на правителството, но не заради това, което прави или не прави, а заради състава му, или, по-точно казано, защото е извън него. Обявиха, че започват
поход за "демонтаж" на това управление
но всъщност става дума за изместване на Патриотите и собственото им монтиране на властови позиции.
На свой ред , Патриотите отхвърлят каквито и да било критики към управлението, но не по същество, а защото идват от ДПС (и едва след това от БСП). Защитават безрезервно ГЕРБ, но не на основата на доказателства, че се води добра политика, а просто защото са ги поканили в управлението и са им дали под аренда част от държавата. Основният им аргумент е, че щом ДПС ги нападат, значи са безусловно прави. Същевременно реагират ревниво на всякакви видими или невидими форми на сътрудничество на ГЕРБ с ДПС и при най-малко подозрение разпалват разпра, за да покажат колко лоши могат да бъдат, ако не са във властта (справка – "кървавото писмо" относно сделката за царските имоти). Играта им на принципност е просто начин да покажат, че всеки опит да бъдат изместени от управлението ще има тежка цена.
Както ДПС, така и Патриотите критикуваха яростно ГЕРБ по време на предизборната кампания и отхвърляха категорично досегашните им действия като управляващи. Поради това огромната част от техните привърженици, особено тези на Патриотите, гласуваха за тях, защото очакваха да бъдат, ако не друго, поне устойчив коректив на Бойко Борисов. Изборите отминаха и играта на принципност приключи. Дойде време на последната, неофициална, но най-съществена за българските политици фаза от "демократичното" състезание –
кой ще се намести на трапезата
и кой ще се облизва отстрани. По всичко личи, че между ГЕРБ, ДПС и Патриотите няма принципни различия относно политиките – спорът е само кой да бъде във властта и какво парче от нея да нагълта.
На пръв поглед тази ситуация дава съществено предимство на ГЕРБ. "Искан от две страни" (без да броим "Воля"), Борисов като че ли разполага с неограничени възможности за маневриране, показвайки тоягата на днешните партньори и моркова на потенциалните утрешни. Създава се впечатление, че основният опонент – БСП, е изолиран. Нещо повече, социалистите като че ли нямат полезен ход. От една страна, те са принудени да търсят взаимодействие с ДПС, което не само е исторически обременено, а и е трудно поради нежеланието на последните да си развалят сериозно отношенията с ГЕРБ. От друга страна, острата критика на управлението неизбежно влошава перспективите за сътрудничество с Патриотите, които са единственият по-съществен възможен коалиционен партньор на БСП в бъдещо управление.
Изгодите за ГЕРБ и щетите за БСП обаче са нееднозначни. Преди всичко
ГЕРБ не печелят толкова, колкото изглежда
Критиките на ДПС за привличането на националисти във властта, особено по линия на европейските либерали, бавно, но неотклонно дълбаят международната репутация на Борисов, а, както знаем, той е много чувствителен на тези тема. Патриотите са труден партньор не защото са принципно несговорчиви, а защото им липсват ниво и опит. Въпреки че са пуснати да се изявяват с идеята да обират негативите, пасивите, породени от тях, постепенно се трупат на цялото управление. На няколко пъти публичните гафове на вицепремиера Валери Симеонов сериозно разклатиха кабинета, а и никой не знае колко сериозна ще бъде следващата изцепка. Но пък и постоянните намеци на ДПС, че са готови да заменят патриотичната "троица" в управлението и да партнират с ГЕРБ, също не засилват доверието в най-голямата партия. С една дума, опасността, въпреки че си желан от две страни, да се окажеш "от два стола на земята“ не е за пренебрегване.
Положението, в което се намират социалистите в момента, също не е толкова лошо, както някои го представят. По-скоро е печелившо –
БСП изглежда като единствената истинска опозиция
в парламента. Управлението определено буксува и независимо от впечатляващото вътрешно- и външнополитическо самохвалство не е придвижило напред нито един от сериозните проблеми на българското общество. Европредседателството ще мине и ще замине и не само ще разсее илюзиите за "особената роля и значимост" на България; след това ще избуят изкуствено прикриваните противоречия. От гледна точка на евентуалното бъдещо участие във властта БСП трябва да се безпокои нетолкова от липсата на партньори (ако е водеща сила след едни нови избори, кандидати за тази роля ще има), а от слабия напредък в изработването на наистина алтернативна политика за управление на държавата. Социалистите би трябвало да са разбрали, че за да могат най-после да реализират един успешен управленски мандат, им е нужно не умело договаряне за аритметично проправителствено мнозинство, а солидно и оправдано доверие от страна на върховния суверен.
