Александър Маринов
В навечерието на отиващата си 2017 година (по китайския календар Година на Петела) направих прогнозата, че в българската политика предстои да хвърчи перушина. Изминалите 12 месеца бяха бурни, наистина имаше оскубани, а някои пернати въобще бяха изхвърлени от политическия курник. Като цяло обаче доминира усещането "оти ги ручахме жабетата". Повечето неща изглеждат до болка познати, въпреки че се движим не в кръг, а по низходяща спирала.
Не че не настъпиха някои немаловажни промени. Страната най-после има президент, от когото повечето българи не се срамуват и който има гръбнак, въпреки че това далеч не е всичко, което ни дължи Румен Радев. БСП успя да се отлепи от дъното, възвърна електоралната си подкрепа отпреди десетина години и най-после в Народното събрание има силна и енергична опозиция. Но се изхитри да загуби една спечелени избори, а и до днес показва, че е алтернатива предимно в децибелите на политическото надвикване, а не в създаването на нови, необходими на нацията проекти за просперитет и развитие.
Бойко Борисов се насити на магистрали
и пречиствателни станции и тръгна да оправя другите балкански народи, за да "води на Изток и на Запад". Патриотите влязоха във властта и от харамии станаха кротки като квартални магазинери. В очакване на европредседателството замряха звяр и природа, но всички добре знаем, че това е поредният напън да запашем чифте пищови на гол тумбак.
И въпреки всичко повече от година след абдикирането на ГЕРБ от властта, в резултат на абсурдната оставка на Борисов, като че се намираме в изходно положение – положението на Сизиф, отново в подножието на планината с тежък камък, който трябва да бутаме някъде нагоре. Или всъщност надолу? По ирония на съдбата тази аналогия е валидна най-вече за самия Бойко Борисов, който
изхвърли Реформаторите, но получи Патриотите
В случая има напредък, защото не е минала и година на власт, а един от коалиционните партньори вече заяви, че не иска да вижда премиера. Независимо от всички клетви за стабилност и четиригодишен мандат на правителството под повърхността текат процеси, които най-вероятно ще потвърдят теорията за обратната аритметична прогресия при управленията на ГЕРБ (всяко следващо управление е по-кратко и по-калпаво от предишното).
Една от видимите и дразнещи особености на изтичащата година е нарастващият контраст между високото самочувствие и неудържимото самохвалство на политиците и реалното жизнено положение на огромното мнозинство от българите. Оставаме най-бедната, най-топящата се, най-застаряващата и най-болната нация в класацията на страните от ЕС (че и в много други класации), и то без никакви изгледи това да започне да се променя. Публикуваният преди известно време отчет за изпълнението на Актуализираната стратегия за демографско развитие на България показва по неопровержим начин тази горчива картина. Може би защото е невъзможно да се прикрие истината, правят се всички възможни рекламни трикове да се пренасочи вниманието на обществото към някакво
мнимо нарастване на ролята и престижа
на страната ни в региона, че и в Европа. Ако някой наистина се е заслушал в сигналите откъм София, вероятно е бил впечатлен от едно-единствено нещо – епохалното историческо откритие на премиера, че Втората световна война е започнала от Балканите. Намерението да се използва председателството като щит срещу всякакви критики към управляващите е колкото прозрачно, толкова и арогантно; ако прибавим неизбежното сравнение с интелигентния и много добре подготвен естонски ротационен мандат, неадекватността на претенциите плаче за диагноза.
Иначе във вътрешната политика, която Бойко Борисов като че ли нарочно е оставил на другите, се редуват недомислици и откровени глупости. Програмата на правителството отдавна е захвърлена в някое чекмедже, а провежданите действия са хаотични и непоследователни. Повтаря се един и същ, елементарен сценарий, състоящ се от няколко стъпки. Първо, се взема неправилно решение, после това решение се налага на инат, следва агресивно отхвърляне на критичните мнения, по-нататък решението се ревизира с аргумент, че се търси диалог. Следва уверение, че такова решение въобще не е имало, а просто е поредната фалшива новина. По традиция се пояснява, че гражданите "не са разбрали добре". На финала се намесва Борисов, за да оправи нещата. И така вече осем месеца.
За този период, както и в предишните мандати, се създаде
измамно впечатление за стабилност
основано на предпоставката, че "никой не може да свали правителството" (освен самите управляващи). Това усещане се подсили от нежеланието или неспособността на опозицията да постигне скок в общественото доверие чрез разработване и предлагане на публична дискусия на по-добри, наистина алтернативни политики. Вместо това опозиционността се реализира чрез изострено говорене, прерастващо в размяна на удари, която не притеснява управляващите, защото не без основание те смятат БСП и ДПС за не по-малко уязвими. Примерът с контраатаката по темата за ревизия на прехода чрез персонални обвинения към Корнелия Нинова е достатъчно показателен.
Подценяват се обаче две важни обстоятелства. Първо, отминаващата година показва, че управляващите винаги са подложени на по-бързо изхабяване от опозицията – дори само поради факта, че от тях се очаква постигане на конкретни, и то обещани резултати. ГЕРБ и Патриотите си приличат по това, че първо обещават, после започват да мислят как ще изпълняват обещаното. Вероятно има известно успокоение, че номерът с измъкването от властта, приложен два пъти, ще сработи и трети път, особено ако се намери кой да опере пешкира (за изпълнението на тази роля Борисов, изглежда, е набелязал Патриотите и лично Валери Симеонов).
Второто, по-важно обстоятелство, е, че не след дълго от управлението ще бъде потърсена сметка за липсата на значими резултати при решаването на проблемите.
Властта си купува отсрочка
като щедро раздава пари наляво и надясно, но ползата едва ли ще бъде особено голяма. Европредседателството дава половин година вероятен комфорт, но след това ситуацията ще се усложни, най-вече заради натрупването на нерешени проблеми. На харченето на пари може да се наложи мораториум, но на жизненоважните обществени потребности – не.
От гледна точка на управляващите изминалата година може да се оприличи на вече изконсумиран тънък слой мед на повърхността на буре с катран. За огромното мнозинство от българите мед в катрана въобще нямаше.
