Александър МАРИНОВ
Мораториумът върху финансирането на нови лекарства и породените от него спорове са точна илюстрация на цялата ни лекарствена и здравна политика. Нещо повече, начинът, по който възникна, протече и приключи (засега) скандалът за „новите молекули“, откроява ясно трайни пороци в процеса на разработване, прилагане и оценка на ключови за обществото ни политики.
Преди всичко, тръгна се от непълно определяне на проблема, който трябва да се реши. Като основна първопричина бе изтъкнат фактът, че у нас за лекарства се изразходва много по-голям дял от парите за здраве, отколкото в другите страни от ЕС. Вярно е, че към настоящия момент 40 на сто от бюджета на НЗОК отиват за медикаментозно лечение. Но същинският проблем е не колко се харчи, а какъв е постигнатият ефект, а също така, осигурява ли провежданата лекарствена и като цяло здравна политика равен достъп до качествено здравеопазване. Не е тайна, че в здравеопазването (както и в почти всички останали сектори) се изразходват нецелесъобразно много пари, но тази сърцевина на проблема все не намира ясно и конкретно определение – кой, по какъв начин, в резултат на какви недостатъци на политиките и номативната уредба. Източването на здравната система се представя като
Пъклено дело на невидими злодеи
Крайно неубедително бе обяснението, представено от председателя на здравната комисия на парламента д-р Даниела Дариткова, че мораториумът е „временна мярка, за да анализираме и усъвършенстваме нормативната уредба, за да въведем механизми за регулиране на разходната част на бюджета, които гарантират достъпа“. Анализът и усъвършенстването на законодателството и на управленските механизми са постоянно задължение и основен предмет на работа както на администрацията, така и на депутатите; нелепо е да се иска животът да спре, за да могат отговорните фактори на спокойствие да мъдруват относно възможните решения на проблемите.
Поради неспособността и/или нежеланието да се назове точно проблемът, възниква вторият сериозен порок на публичните политики у нас –
Подмяната на целите
На преден план се изтъква целта да се осигури по-качествено и по-достъпно здравеопазване. Но истинското намерение е друго – определени финансови резултати (по-точно, икономии). Независимо от опитите да се изложат и други мотиви (че лекарствата засягат малко на брой пациенти, че има алтернативни лечения и че самите лекарства не са достатъчно изследвани), те не само са неубедителни, а и отвличащи вниманието.
Ключовата идея – която несъмнено е свързана с избора на финансиста Кирил Ананиев за здравен министър – е желанието да се ограничат разходите за лекарства. Но причината за раздутите разходи е преди всичко в лошото управление, външните намеси и липсата на контрол в здравната каса. Крайно несправедливо и направо противозаконно е обаче тежко болни хора да носят последиците (често непоправими) от дефицита на управленски капацитет и морал.
Струва си да се напомни, че първото предложение за мораториума дойде от Министерството на финансите и бе активно защитавано именно от Ананиев – тогава заместник-министър и представител на министерството в надзорния съвет на НЗОК. При това с основен мотив „да се въведат различни механизми за контрол на разходите за лекарства". Нещо повече, дори след възникналото напрежение и наложеното от президента вето, министър Ананиев отново настояваше, че не става дума за мораториум, а за „едногодишна финансова мярка за стабилизирането на НЗОК“.
Вярно е, че в съвременното публично управление финансовото ведомство има важна роля с оглед прилагането на принципа на програмното бюджетиране, но у нас тази тенденция се изражда в безогледно налагане на икономии заради самите икономии. Иначе казано, възпроизвежда се рефлексът на финансистите да орязват разходите, вместо да се грижат за по-добро съотношение на вложени ресурси и постигани резултати.
След като е ясно, че здравната каса се източва, държавата има достатъчно инструменти, с които – ако пожелае – може да докаже и спре злоупотребите. Спирането на финансирането на скъпи медикаменти, освен признание за неспособност, е вреден инструмент, заради който пациенти могат да платят с живота си. Тази сметка е направо цинична (и политически самоубийствена), ако се има предвид вече пренебрежимо нисък дял на тази икономия от 25 милиона на фона на общи разходи за лекарства от милиард и сто милиона лева.
По-нататък се проявява третият системен порок на начина на разработване на здравните (а и на много други) политики у нас –
Умишлено изкривена оценка на последиците
от предлаганите решения, обикновено конюнктурна и политически мотивирана.
Огромното мнозинство от експертите са категорични, че този подход е неефективен – не решава проблема, а го задълбочава, като единствено отлага финансови разходи и те се трупат. Тук се проявява и порочният навик да използваме избирателно на чуждия опит, като се позоваваме само на тази факти, които ни изнасят (като резултатите от подобна мярка в Румъния).
Нещо повече, нежеланието да се обявят пред обществото реалните последици води до изопачаване на фактите. Например, председателят на ресорната комисия на НС д-р Дариткова заяви буквално: „Тази мярка касае няколко медикамента, те не са на първа линия на терапия и в този смисъл смятам, че нито един български пациент няма да остане без лечение, финансирано от НЗОК“. Истината е друга – според Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители в резултат на мораториума най-малко 1000 български пациенти ще бъдат лишени от достъп до 21 животоспасяващи и животоподдържащи лекарства. Други източници посочват 17 или 28 медикамента. Но и да ставаше дума за сто или дори само за десет души, всички български граждани имат по Конституция равно право на достъп до лечение. В това отношение греши не президентът в мотивите за наложеното вето, а министърът на здравеопазването, който очевидно разглежда основният закон като врата в полето.
Накрая, следва последният кръг от порочни практики, свързани с желанието за отклоняване на логично възникналото обществено недоволство и измъкване от персонална политическа отговорност. Така бе направен опит за противопоставяне на едни срещу други групи пациенти (чрез подчертаването на факта, че са ощетени страдащите от социалнозначими и масови заболявания, тъй като балансът в медикаментозната терапия бил нарушен в полза на редките заболявания). Прояви се склонността една грешка да се „поправя“ с друга (въвеждането на специални комисии, които да разглеждат поотделно засегнатите от мораториума случаи).
Нямаше как да се мине и без дежурните обвинения, че противопоставящите се на мярката „защитават корпоративни интереси“, а за капак управляващите (в лицето на председателя на парламента) се ожалиха, че тази правилна и необходима мярка
не е била добре разбрана от гражданите.
Накрая, отново след намеса на Бойко Борисов, ГЕРБ направиха завой на 180 градуса и обявиха, че ще предложат ново гласуване в НС за отмяна на мораториума. Но не защото е неправилен, а за „да се неутрализират всички възможни спекулации“. Въпреки поредния пирует, по всичко личи, че политическото отмъщение на новите молекули няма да е безобидно. Първата жертва е бламираният министър на здравеопазването – в рекордно кратък срок след избирането му.
