Александър Маринов
Доколкото в България може да се говори за гражданска протестна култура (в случая не броим инсценировките на партиите), без съмнение зеленото движение е един от водещите му субекти. Обявилите опазването на природата за свой приоритет неправителствени организации са трън в петата на всяко правителство и особено – на фаворизираните от властта бизнес структури. Вероятно заради това срещу еколозите се води яростна медийна кампания – обвинявани са във
всички смъртни грехове
като започнем от зелен рекет, минем през обслужване на руските интереси (заради шистовия газ) и свършим със саботиране на развитието на българската икономика в полза на чужди държави. Като се има предвид мощта и гнева на враговете им, цяло чудо е, че прокуратурата още не ги е погнала.
Зелените са сред основните смутители на спокойствието и в сегашния момент, което породи вълна от нови обвинения за участие в световен политически заговор срещу очакваното с почти религиозно вълнение българско европредседателство. Вероятно най-горещата тема е съдбата на Парк "Пирин", но не бива да подценяваме и проблемите, свързани с Калиакра, Странджа, както и позаглъхналите дебати за ГМО и добива на шистов газ в Добруджа. По всичко личи, че екопротестите ще продължават да разстройват опитите да се внуши идилична представа за непрестанния български възход под мъдрото ръководство на управляващата коалиция и лично на премиера Бойко Борисов. Между другото, прилагането на любимата тактика на министър председателя – отлагане, прехвърляне на вината другиму и откупуване (иначе сработила за потушаване недоволството на БАН и Софийския университет) – тук е силно затруднено. Деловите и местните интереси, воюващи срещу еколозите, също не са за подценяване.
Но въпреки тези факти трудно може да се оспори констатацията, че екологичното движение и произлезлите от него зелени партии не само не успяват да разширят обществената си подкрепа, а обратното –
отстъпват от позициите си
Славните моменти от протестите през 2006-а, 2009-а и особено от 2012-а изглеждат трудно постижими днес. Нека припомним, че например през 2009 г. 83 на сто от анкетираните българи подкрепяха мнението, че екологичните организации имат важен принос за опазването на природата, а само 17 на сто – че пречат на икономическото развитие на страната. Днес общественото мнение е силно раздвоено дали зелените служат на публичния, или на нечии други, вътрешни или външни частни интереси.
Първото логично обяснение е, че тази негативна промяна е настъпила заради масираната кампания срещу тях в част от медиите, най-вече подмилкващи се на днешната власт. Но, за разлика от други политически (примерно, спечелилата над един процент на последните избори партия "Възраждане") и граждански организации, еколозите
не могат да се оплачат
от медийно затъмнение. Те се ползват с благоразположението на не много, но влиятелни издания, при това – популярни именно сред естествената им социална база. Привържениците на зелените партии и особено на екодвижението се отличават с рядко срещана у нас лоялност и готовност да се откликне на призивите за гражданско действие. По-скоро може да се приеме, че спадащото влияние на природозащитниците се дължи на техни собствени погрешни решения и действия, особено от страна на политическите крила на движението. В резултат на тези грешки каузата (или по-точно повечето инициативи в нейно име) губи привърженици или предприеманите действия имат скромен и временен ефект. Това показва колко сложно е съчетаването на гражданско и политическо действие, особено като се има предвид хроничната раздробеност и поколенческите противопоставяния в политическия "екосегмент".
Някои анализатори смятат, че отстъплението се дължи на видимия завой надясно на зелените политици след 2013-а. Макар да бе маскиран с общи лозунги от рода на "Няма ляво и дясно, а само правилно и неправилно", политическата афилиация на водещите зелени партийни активисти е безспорна. А – независимо от сложността на разграничението "ляво-дясно", особено в България – навсякъде по света успешните зелени формации стоят вляво от центъра. Това няма как да не се забележи от типичния привърженик на екологичното движение, който е добре образован и информиран. Средният избирател на ГЕРБ не си блъска главата дали партията му е наистина дясна – за него е достатъчно, че Борисов се прегръща с Меркел, а Дол го нарича "моя приятел Бойко". Но за електората на зелените
странните им десни девиации
не могат да останат безпроблемни.
По-голяма, да не кажа фатална, слабост на политическата надстройка на екодвижението е плъзгането към един отчуждаващ елитизъм. Въпреки че протестите срещу "Борисов-1" и цялата политическа класа в началото се отличаваха с ключово място и чуваемост на зелените политически послания, по-късно екополитиците се заразиха от характерната за малките десни партии заблуда, че обществото не е "дозряло" за мащаба на техните идеи и ценности. Истината е съвършено различна – не българското общество е недозряло за зелената политика, а зелените политици така и не успяха да предложат решения на реалните проблеми на хората.
Така и не бе направен поне отчасти успешен опит зелената политика да се формулира в защита на интересите на мнозинството от българите. Екодвижението практически не предлага систематична връзка на природозащитните и социалните политики, нито се опита да разработи що-годе цялостна и реалистична визия за природосъобразно развитие на българската икономика в перспектива. Поради това зелените не получиха съществена подкрепа на три последователни изборни кампании, иначе пронизани от антисистемен протест. А всяка изборна загуба на свой ред ги тласкаше към все по-неблагополучни коалиции, които допълнително размиваха идентичността им и ги избутваха още по-надясно. Включително и с партии, които открито защитават противоположни на техните позиции – например по въпроса за шистовия газ.
Десният, пазарен уклон продължава да им върши лоша услуга и днес, когато се води острата полемика какво да се прави в Банско. Странни са твърденията им, че ако вторият лифт там се строи от сегашния концесионер, е лошо, но ако има конкуренция (т.е. втори концесионер), проблемите изчезват. Още по-необяснимо е мълчанието им за огромните злоупотреби при въвеждането на възобновяемите енергийни източници у нас. Зелените бълват огън и жупел по ядрената енергетика, но дума не обелват за израждането на зелената енергетика в страната.
Добре известно е – както от научна, така и от политическа гледна точка – че опазването на околната среда е сферата на политики, където пазарът се проваля най-често и с най-тежки последици. "Пазарните решения за чиста околна среда" съществуват само във фантазиите на либертарианците и, разбира се, в пропагандния арсенал на неолибералните тинк-танкове. Зелената политика има ниша у нас и може да бъде много полезна, но само ако е социална и солидарна, защото единствено такава политика може да предотврати самоунищожението – на глобално и локално равнище.
