Истанбулската конвенция още дълго ще буни и разделя българското общество. Добре е, че дебатите "за" и "против" ратификацията й, макар и доста закъснели, започнаха и текат с пълна сила. Лошото е, че от това надцакване с мнения – и то крайни мнения, никой нищо не може да разбере. Емоциите са взели връх и никой никого не иска да слуша.
Още по-лошото е, че вместо да се говори за ценности и цивилизационен избор, разговорът отново се свежда до махленска свада и разчистване на лични и политически сметки. И тъй като Бойко Борисов и Цецка Цачева са поели ангажимент пред брюкселските си "началници" конвенцията да бъде ратифицирана, без да се допитат до българското общество и без да искат да знаят неговото мнение, затова сега ГЕРБ се опитва по всякакъв начин да наложи приемането й. Най-вече като се правят внушения, че който е против Истанбулската конвенция, е антиевропеец и одобрява насилието срещу жени и деца.
Внушава ни се също, че като ратифицираме Истанбулската конвенция, насилието над жени и деца едва ли не автоматично ще спре. Така, както корупцията (според нашите управляващи) почти е изчезнала с приемането на антикорупционния закон.
Всичко това не е вярно. Защото и насилието, и корупцията са въпрос на манталитет и на контрол от самата държава, а не на парче хартия. Макар и в XXI век българите още не са излезли от патриархалния модел на конструиране на семейството и обществото. Манталитетът ни крета поне сто години след развитието на обществените отношения и прогреса в цивилизованите демократични държави, в които образованието, науката и културата стоят на върха на пирамидата. Нашият фолклор изобилства от приказки и песни, в които стопанинът на къщата, главата на семейството е нормално да "побийва" булката. Обратните случаи са много по-малко.
При социализма домашното насилие също се възприемаше като вътрешносемейна работа. И никой не биваше да се меси в личните отношения между съпрузите. А семейните проблеми и разправии не биваше да се изнасят отвъд входната врата на жилището.
Ако някоя жена се осмелеше да се оплаче в районното управление или прокуратурата, насилникът биваше привикван, дръпваше му се едно "конско" от дежурния милиционер или от съответния районен прокурор, подписваше предупредителен протокол, че повече няма да прави така, и си отиваше по живо-по здраво. И най-вероятно още с влизането в дома си хвърляше един хубав пердах на булката – за назидание, повече да не прави така (да се оплаква и подава жалби) и да не излага семейната чест. Да не уронва авторитета на главата на семейството като примерен баща и съпруг. И по това време трябваше насилникът да убие жертвата си, за да има основание държавата да предприеме мерки срещу него.
Почти тридесет години демокрация, а в това отношение нищо не се е променило. Биячите пак подписват предупредителни протоколи и толкова. Само миналата година три жени бяха убити от настоящи или бивши партньори, защото държавата и съответните отговорни институции бяха проявили безхаберие и мързел. (В единия от случаите прокуратурата просто беше подминавала с безразличие многобройните жалби на жената.)
Никой не може да ме убеди, че след ратификацията на Истанбулската конвенция тези органи, които трябва да прилагат законите и да контролират тяхното спазване, изведнъж ще запретнат ръкави и ще започнат да си вършат работата. Ще спрат да приемат домашното насилие като частен случай, вътрешна работа на едно семейство. Ще започнат да се интересуват какво прави насилникът, след като е получил ограничителна заповед да не се доближава до жертвата – дали продължава да я тормози, дали я следи, заплашва ли я. Или ще продължат да чакат да я убие, та тогава да го осъдят. И не само да бъде осъден, но и в затвора да влезе, защото, както знаем, над 500 души с ефективни присъди са на свобода.
Всъщност уважението към жените се възпитава в семейството – както с думи, така и с личен пример. "Мъжът е такъв, какъвто са го възпитали. Синът ще бъде такъв, какъвто го възпитате", гласи една сентенция. Не съм убедена, че в съвременните български семейства (с брак или без брак) има много положителни примери. Да не забравяме, че психическият тормоз е също насилие. Но понеже от него не остават синини, никой не го възприема сериозно и не говори за този вид насилие.
Никаква Истанбулска или каквато и да било конвенция няма да повлияе на нашенския манталитет, ако държавата чрез институциите и органите си не започне да изпълнява функциите си. А именно: да наложи върховенството на закона и стриктно да следи неговото спазване. И да бъде безпощадна към насилниците на жени и деца, независимо дали са в семейството, или извън него. А това едва ли ще стане с магическа пръчка или с Истанбулска конвенция. И сега имаме закони против домашното насилие, за равенство на половете, против дискриминацията, но какво от това, след като никой не контролира спазването им и не санкционира нарушаването им. По тази логика и Истанбулската конвенция ще си остане само на хартия. Единствената полза от нея ще бъде, че Бойко Борисов и министрите му ще могат да се похвалят в Брюксел, че сме приели още един европейски документ, което ни прави още по-големи европейци.
Противниците на ратификацията на Истанбулската конвенция наблягат на малкото спорни текстове в нея и плашат обществото с някакъв "трети пол" и "еднополови бракове". Такива неща в документа няма. Има обаче понятието "социален пол", от което тръгна цялата истерия у нас и което се тълкува нееднозначно. Тълкуването, разбира се, пак е въпрос на манталитет. И начин на мислене.
"Учителката по литература всячески се заяжда с Иванчо. Вдига го на дъската и пита:
– Кажи ми български писател, който започва с "В" и завършва с "В".
– Вазов, госпожо.
– Не, имах предвид Вапцаров. Седни си, слаб 2. Но като начин на мислене все пак ми харесваш.
Преди да седне, Иванчо се сеща нещо:
– Добре, госпожо, но вие можете ли да ми кажете американски писател, започва с "Х", в средата е "У" и завършва на "Й"?
– Мръсник, утре при директора с баща си! – кресва даскалицата.
– Госпожо, аз просто имах предвид Хемингуей… Но като начин на мислене ми харесвате!"
Горе-долу като този виц се развиват и дебатите в обществото за Истанбулската конвенция. Патриотите видяха в нея това, което искаха да видят и което ще им донесе политически дивиденти. След тях и БСП видя това, което искаше да види и заигра с електората. После се включи БПЦ, интелектуалци, общественици, културтрегери, знайни и незнайни тълкуватели и прочее разбирачи. И истерията стана повсеместна, обхвана цялото общество. Не знам дали ако в този момент запищи сирената, предупреждаваща за ракетно нападение на страната ни, българите ще се уплашат повече, отколкото от имагинерните пълчища хомосексуалисти, травестити, транссексуални и какви ли не още полове, запътили се към границата ни.
Между другото, един от митовете за нашия народ е, че той е толерантен към различните. Това не е така. Видяхме го пределно ясно преди година-две при опитите да бъдат настанени нормални сирийски семейства с деца, получили статут на бежанци, в няколко български по-малки града или в по-големи села. Местните жители се вдигнаха на бунт като един. Дори спряха децата си от училище, защото там бяха записани да се обучават няколко сирийчета.
Истанбулска конвенция ли? Няма как тя да пробие дебелоглавия закостенял консерватизъм на туземците. Нито да култивира мачизма на балканския бабаит.
През 2009 г. режисьрът Явор Гърдев постави за първи път на сцената в Народния театър провокативната пиеса на Едуард Олби "Козата, или коя е Силвия". Тогава за премиерата пристигна самият световноизвестен американски драматург. Той даде съвместна пресконференция с режисьора и няколко интервюта. В едно от тях го питат защо толкова държи да присъства на премиерите на свои пиеси, където и да са по света. Олби отговаря, че не седи на първия ред в залата, а зад кулисите и наблюдава реакцията на публиката. На въпрос какво ще каже за българската публика той прави интересен паралел. Разказва, че американската публика на Бродуей се възмущава и започва да напуска салона, когато става ясно, че любовницата е една коза. Българската аудитория не реагира на този факт (всички знаем за овчарите, които с месеци са били със стадата си високо в планината и единствените същества от женски пол са били именно овце и кози). Но когато се разбира, че синът е гей и целува баща си в устата, българската публика е безкрайно възмутена.
Великият драматург обаче прави и друго прозрение, докато наблюдава реакцията на публиката в различни театри по света. "Винаги се учудвам, че нещата, които шокират хората в дадена театрална постановка или филм, са същите, които те практикуват във всекидневния си живот."
Та тук може би трябва да се замислим и колко искрена е дискусията за Истанбулската конвенция в обществото? И дали зад едни защитавани тези не се крият други скрити цели?
В крайна сметка, дали ще ратифицираме Истанбулската конвенция, или не, няма никакво значение, докато не променим манталитета и начина си на мислене.
