Александър Маринов
Внезапно оповестената (и също толкова бързо заглъхнала) идея на ДПС за съставяне на програмно правителство посъбуди заспалите противоречиви чувства за тази форма на управление. Както и при предишни ситуации (1990, 1992, 2005 и 2014 г.), анализът трябва внимателно да отдели зърното от плявата, т.е. тактическите, едностранно изчислявани партийни сметки от евентуалната трайна полза за обществото.
Опитът от годините на прехода показва, че когато българските партии заговорят за програмно правителство, те неизменно целят някакви (по-дребни или по-мащабни) изгоди, свързани с властта. Така през 1990-а БСП умело се възползва от напрежението и протестите, за да въвлече СДС в "правителството на националното съгласие" начело с Димитър Попов. Тогава задачата бе да се сподели отговорността за неизбежното начало на непопулярни реформи, респ. пренасочване на растящото недоволство към опитващата се да запази "властова непорочност" опозиция.
В днешната ситуация, въпреки че говори за "програма за ускорено развитие, за да се навакса изоставането спрямо останалите европейски страни" и изтъква необходимостта от "дълбоки реформи на обществените системи", ДПС преследва една много по-прагматична цел –
отстраняване на основния противник
от властта. Движението показва едновременно "моркова и тоягата" – както заявиха от ДПС, "подкрепата за стабилността на държавата не е подкрепа за стабилността на ГЕРБ, а осигуряване на комфорт за съвместното управление с националистите не можем да си позволим“. А също така, че тази промяна може да стане както в сегашния парламент, така и след предсрочни избори. Иначе казано, Бойко Борисов може да разчита на ДПС за по-нататъшно оставане във властта, но само ако махне "Обединени патриоти" от правителството, което е същинското значение на метафората за "демонтиране на властта". Прави се уговорката, че това не означава непременно влизане на ДПС в управлението, но не е трудно да се досетим, че новото "програмно правителство" ще зависи от гласовете на техните депутати. Споменава се за участие на "повече партии", но очевидно изборът не е голям – без Патриотите и БСП, които вече изключиха съвместно управление с ГЕРБ, остава само маргиналната формация на Марешки.
Между другото, ДПС не бива да бъдат съдени като изолиран случай на партиен егоизъм. Днес те почти дословно възпроизвеждат това, което направи Патриотичният фронт през октомври 2014-а в началото на преговорите за съставяне на кабинета "Борисов-2". Тогава Патриотите обявиха, че са готови да подпишат "Национална програма за спасение на България" и подкрепят "програмно правителство от специалисти", но само при едно политическо условие – "отстраняване и подмяна в най-къс срок на всички представители на антиконституционната и антибългарска партия ДПС от всички държавни институции". Заслужава обаче внимание въпросът дали – извън егоистичните партийни сметки – формулата на програмното правителство би могла да даде на България едно по-добро, по-компетентно и по-последователно управление? В случая с пълно основание можем да запеем рефрена
"А дано, ама надали"
Преди всичко досегашните опити в това отношение показват една непреодолима за нашите условия пречка – когато пред такова управление се поставят размити или нереалистични цели, то се превръща в арена на политически противоборства и губи предимствата си. Правителството на Димитър Попов можеше да разчита на консенсус единствено по отношение на някои антикризисни мерки и на част от стъпките за либерализиране на икономиката. По останалите въпроси (приемане на нова конституция, приватизация, ред и законност) интересите на основните политически фактори се разминаваха драстично, поради което след май 1991-ва то се движеше по инерция, без да предприема по-съществени управленски инициативи.
Няма основания да смятаме, че днес партиите и политиците в България си имат по-голямо доверие, особено като се има предвид характерът на големите предизвикателства пред страната. Напротив, за разлика от началото на прехода, проблемите в отношенията между партиите и техните лидери вече не са водещи и отстъпват място на влиянието на външни фактори, зависимостта от мощни лобита и недоверието на огромната част от гражданите в политическите формации и институциите като цяло.
Често се спекулира с тезата, че
програмното управление уж изолира политиците
и се опира на "експертите". Това е възможно решение, което може да спомогне за преодоляването на някои специфични пречки, но не и да отстрани фундаменталния проблем – дефицита на политическо доверие и липата на консенсус по стратегическите за държавата въпроси.
Понякога понятията "програмно" и "експертно" правителство се употребяват неточно, като се смесват различни характеристики на управлението, въпреки че експертното правителство почти винаги е програмно. Програмното правителство може да бъде съставено както предимно от политици, така и с участие на експерти, т.е. лица без политически позиции и с признати професионални компетентности. В някои случаи до привличането на експерти се прибягва поради критично ниската степен на доверие между партиите – проблем, който и днес е една от основните язви в отношенията както в средите на политическия елит, така и между него и гражданите. Трябва обаче да е ясно, че без санитарен минимум на доверие и почтеност програмното управление се обезсмисля и може да доведе до още по-големи беди, отколкото традиционното партийно или коалиционно управление. Ако "програмата" на такова правителство вместо ясни стъпки в отговор на очертаните предизвикателства се превърне във фасада на други замисли и интереси, една или друга партия може и да спечели, но обществото като цяло понася тежки загуби.
Шансовете на едно програмно правителство зависят главно от отношението на гражданите. В сегашната ситуация ще е много трудно да се убеди мнозинството от българите, че днешният политически елит трябва да получи още един шанс да докаже способността си за почтено и отговорно управление.
Недостатъците и уязвимите точки
на програмното правителство не са малко. На първо място е липсата на точно адресирана политическа отговорност, която е основополагаща за демократичното управление. При тази формула не е ясно как се разпределя бремето на често неизбежните непопулярни политики, поради което сред участниците винаги се появяват изкушения да си приписват заслугите и да прехвърлят вината на партньорите.
Като се имат предвид и прозрачните егоистични замисли на най-активно говорещите за програмно управление, най-вероятно подобно усилие не само е обречено на провал, а и вероятно няма да бъде добро решение. Което не означава, че в един момент няма да се наложи да прибегнем до него.
