Едно на пръв поглед незначително съобщение на БНБ даде повод за анализи доколко е здрава финансовата защита на българската държава срещу банкови фалити. На 8 март БНБ обяви, че управителният й съвет е определил общата сума на годишните вноски, които кредитните институции трябва да направят за 2018-а във Фонда за преструктуриране на банките. Общият й размер е около 121.96 млн. лева. Банките правят вноски във въпросния фонд от 2015-а. След тазгодишната вноска в него ще се натрупат общо 411.1 млн. лева.
Отделно от тази сума, която се съхранява в друг фонд – за гарантиране на влоговете в банките, там има още около 507.5 млн. лева. До края на март неговият управителен съвет ще определи общата вноска, която кредитните институции ще бъдат длъжни да направят в него за 2018-а. Обикновено тя е около 0.25-0.3% от общия размер на привлечените средства от граждани и фирми, което означава, че при 72 млрд. лв. сума на депозити и сметки на населението и на търговските дружества общата вноска ще е между 180 млн и 216 млн. лева. Като прибавим тези пари към вече натрупаните средства, ще се окаже, че във Фонда за гарантиране на влоговете в банките ще има около 700 млн. лева. Плюс онези 411.1 млн. лв. от Фонда за преструктуриране излиза, че общата сума, която през 2018-а ще е на разположение при евентуален срив на някоя банка, е малко над 1.11 млрд. лева.
Достатъчни ли са тези пари? Коректният отговор е, че това зависи от размера на финансовия проблем, който трябва да бъде преодолян. През 2014-а, когато се срина Корпоративна търговска банка, Фондът за гарантиране на влоговете разполагаше с около 2.2 млрд. лева. Но те бяха достатъчни, за да покрият размера на гарантираните влогове в КТБ. Наложи се за тази цел правителството да предостави допълнителни 1.5 млрд. лева. Знаейки всички тези факти, наистина е редно да зададем въпроса
колко здрава е у нас защитата срещу банкови фалити?
Разбира се, най-сигурната бариера срещу тях е строгият банков надзор. Но той не е панацея. Дори и при най-консервативното прилагане на надзорните регулации не съществува 100% гаранция, че някоя голяма или малка банка няма да изгърми смъртоносно. Доказват го например събитията отпреди две седмици в Латвия. В тази прибалтийска държава – членка на еврозоната, която наред с Литва и Естония често ни я даваха за пример за ефикасни реформи и икономически просперитет, фалира третата по големина банка – "Ей Би Ел Ви". Въпросната кредитна институция е с активи за 3.63 млрд. евро – сумата е съпоставима с тази на активите на КТБ през 2014-а. А неплатежоспособността й е следствие от блокирани сметки в САЩ заради пране на пари – едно от на-големите надзорни нарушения. И това нарушение е допуснато независимо от контрола на Европейския банков надзор, към който разни нашенски политикономисти с дясно мислене разчитат да ни присъединят от средата на 2014-а. Е, както се видя от цитирания случай в Латвия, а и от предходни банкови "инциденти" – в Португалия (Еспирито Санкто), в Италия (Монте деи Паски, Венето Банка и Банка Пополаре ди Виченца) и в Испания (Банко Популар), дори в уважавана институция като Европейския банков надзор, не може да даде пълна гаранция срещу сривове на корпоративни кредитни институции.
Истината е, че независимо от това как работят надзорните органи
държавата винаги трябва да разполага с финансови резерви
с които да може незабавно да обезпечи изплащането на гарантираните депозити и сметки (по закон – до 196 хил. лв.) на граждани и фирми в която и да е кредитна институция. Според Закона за гарантиране на влоговете в банките срокът за това плащане е четири дни след като проблемната банка бъде затворена – независимо дали тя ще бъде преструктурирана и отново ще отвори врати, или ще фалира.
Ясно е, че с 1.11 млрд. лв., които през 2018-а ще бъдат натрупани във Фонда за преструктуриране и във Фонда за гарантиране на влоговете, този ангажимент не може да бъде обезпечен. Парите на двата фонда няма да са достатъчни за целта, дори ако през следващите десет години не се случат банкови фалити, а в тези два фонда влизат общо средно по 350 млн. лв. годишно. Причината е, че в най-големите банки у нас сумата на гарантираните влогове обичайно е минимум 4 млрд. лв. (а в двете най-големи банки тези суми са в пъти по-високи). Тенденцията е те да се увеличават с по 500 млн. лв. годишно. Не бива да се забравя, че освен ликвидните си средства Фондът за гарантиране на влоговете има и немалки задължения – около 1.65 млрд. лв., които трябва да бъдат върнати на кредиторите му, сред които са Световната банка и ЕБВР.
Оказва се, че
фискалният резерв е единствената реална защита
при възникването на финансови кризи. И тъй като въпросният резерв трябва да изпълнява и много други важни функции – да гарантира платежоспособността на държавата по нейните задължения (външни и вътрешни) и по изпълнението на бюджета, в него трябва постоянно да има високи наличности. Колко високи да са обаче?
Изискването за наличността на парите във фискалния резерв в един или друг момент би трябвало да може да се определя според някакви коефициенти. Сегашният минимум, записан в Закона за държавния бюджет от 4.7 млрд. лв., е крайно недостатъчен, ако възникне проблем с платежоспособността на някоя голяма банка. При това трябва да се има предвид, че през следващите две години се очаква хазната – ако не отчита излишъци, то поне да няма дефицит. В момента фискалният резерв е около 8.6 млрд. лева. Но съвсем скоро – през 2017-а, той бе на равнища от 11.6 млрд. -11.8 млрд. лева.
Анализът води и към друг извод: предвид всички ангажименти, които трябва да покрива този резерв, е добре средногодишният му размер през следващите няколко години да е около 12 млрд. лева. На някого тази сума може да му изглежда твърде голяма, но не бива да се забравя, че от 2022 г. настъпват съществени плащания – по над 1 млрд. евро годишно по еврооблигационните заеми на страната. В такава ситуация високият фискален резерв е най-добрата гаранция за финансова стабилност на държавата, която ще осигури възможност за рефинансиране на еврооблигациите с настъпващ падеж при максимално изгодни за България ценови условия. Не бива да се забравя и функцията на бюджета да е кредитор от последна инстанция, която – макар и по доста завоалиран начин, му бе вменена при промените в Закона за публичните финанси. Описанието на подробностите от сложния механизъм, по който тази функция може да бъде осъществена, ако се наложи, изисква отделна публикация.
Практиката показа, че алтернативата срещу банкова криза и евентуален фалит е предоставянето на бърза и навременна ликвидна подкрепа. Случващото се в страните от ЕС показва, че предоставянето на такава подкрепа в повечето случаи е по-евтиният вариант вместо затварянето на кредитната институция и обявяването й в несъстоятелност. Но за да може държавата ефективно да изпълни функциите си на кредитор от последна инстанция, тя трябва да разполага с достатъчно много пари, които да може да извади в рамките на три-четири дни. Именно поради всички тези обстоятелства е проява на благоразумна фискална политика правителството да увеличава фискалния резерв, а не да го намалява, каквато тенденция се забелязва през последните няколко месеца у нас.
