"Страната се управлява лошо, некомпетентно и в услуга на безогледна, малоумна алчност."
"Гаранция, че всичко ще се размине с малко уплаха за управляващата класа, няма."
"Реалната алтернатива е – пореден политинженерингов проект или нещо наистина ново."
Може да е преувеличено, но изглежда, че земята започва да се тресе под нозете на властта. Всеки ден на улицата излизат различни групи недоволни граждани, които обвиняват властта и искат от нея незабавни действия. Зачестилите нервни сривове на премиера неизменно рисуват някакъв пъклен сценарий, в който познати "гадове" и нови душмани искат да свалят "най-успешното правителство". За разлика от предишни подобни ситуации, този път имаме и международна афера (сделката за ЧЕЗ). Всекидневните скандали и сътресения във властта напълно заглушиха тържествените фанфари на българското европредседателство.
Клетвите, че "този път оставка няма да има", по-скоро навеждат на мисълта за трескаво обмисляне на поредното измъкване от власт. Съображението е ясно – да се изпревари и обезсили назряващият взрив на обществено недоволство. А опасността от бърза ескалация е реална – дори и най-безобидният пореден гаф може да изиграе ролята на детонатор. Както добре знаем, прочутото апатично търпение на българите има свойството мигновено да се трансформира в улична ярост.
Досега наблюдавахме хаотични и слепи изблици на неперсонифицирано недоволство, поради което успяха да ги овладеят с повече (2013 г.) или по-малко (2014 г.) усилия. Но гаранция, че всичко ще се размине с малко уплах за управляващата класа, няма. Прозиращото желание на редица "чираци-магьосници" да опитомят и яхнат недоволството за постигане на егоистични цели може да попадне в категорията "трети път стомна за вода". Всичко зависи от това, дали в нужния момент ще се появи формация, или поне група от хора, които да намерят общия знаменател на многобройните поводи за недоволство от управлението на държавата, да го трансформират в ясни и конкретни послания и така да предизвикат "насочен взрив". Избухналият гейзер на обществена енергия би бил напълно в състояние да отнесе "тапата" от корупция и злоупотреба с власт, която блокираше досега възможностите за напредък на държавата за доброто на мнозинството от българите. Аналогията със събитията в Италия от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век не са лишени от основание.
Разбира се, напълно възможно е протестният потенциал да бъде овладян и разпилян. Тогава подземният тътен на социалното недоволство ще премине в ромон на декоративен шадраван, който ще плисне вода по пътя към властта на поредните умели манипулатори.
От една страна, в България има обективни предпоставки за социален взрив. Страната се управлява лошо, некомпетентно и в услуга на безогледна, малоумна алчност. Голяма част от населението живее на ръба на оцеляването, неравенствата растат напук на всички мантри за напредък и благотворна кохезия. Замитането под килима на всички сериозни проблеми заради показната витрина на европредседателството е само един от аргументите, че българската управляваща класа е безнадеждно неспособна на проумее и изпълни мисията на всеки истински елит.
Някой би възразил – какво толкова, така е било през последните десет години, защо да не продължи поне още толкова? Не, не може да продължава повече, защото буферите на лошото управление са изчерпани. Налягането на негативните последици избива през всички клапани и отваря пукнатини в стените на институциите.
Това противоречие се превръща в назряващ конфликт и той скоро ще бъде решен по един или друг начин. Дали обаче разрушаването на статуквото ще протече контролирано, или хаотично? Поне на пръв поглед – няма кой да изпълни тази задача. Системната политическа опозиция е много повече системна, отколкото опозиция. Нито парламентарното й представителство (левите), нито изпадналата в "Б група" автентична десница показаха за изминалата година, че са готови да предложат на обществото новото, от което то се нуждае. И ако упадъкът на дясното е логичен, не подлежи нито на разбиране, нито на оправдаване стагнацията на левицата. Тя (поне в този модел на поведение) е напът да проиграе шансовете си, и, което е много по-лошо – шансовете на страната да бъде реформирана в истинския смисъл на думата. Ако БСП успее да осъществи бърза и съществена промяна и подготви реално алтернативен управленски проект, тя все още може да се впише в неумолимата логика на процесите. Но това изглежда все по-малко вероятно, поне в краткосрочен план.
Следователно, единствената възможност за извършване, или поне за стартиране на реална промяна, се крие в появата на нови и относително влиятелни политически субекти. При това въпросът е дали това може да се случи в хоризонт от около половин година. Реалната алтернатива е – пореден политинженерингов проект или нещо наистина ново – може би несъвършено, но за сметка на това автентично.
Първата възможност не е особено вдъхновяваща. Българският политически инкубатор дава все повече дефекти. Освен отдавна предъвквания политически проект на Слави Трифонов друго в люпилнята няма. (Не броим буфосинхронисткия опит на Божидар Димитров, чието предназначение да бъде патерица на ГЕРБ се вижда от Космоса.)
Мнозина оспорват реалистичността на втората възможност. Традиционното обяснение (и оправдание) е, че създаването на успешна нова партия зависи само от осигуреното финансиране. Но тази аксиома не е непоклатима – преди една година партия "Възраждане" с практически нулеви ресурси успя да набере повече от един процент от гласовете, а около нея могат да се обединят и други, макар и със скромни самостоятелни възможности формации. Ако успеят навреме и с правилни тактически ходове да се впишат в ускоряващата се динамика на протестите, те могат да си осигурят обещаваща изходна позиция в навечерието на неизбежните предсрочни избори.
Тук особено внимателно трябва да се следят опитите тази зараждаща се алтернатива да бъде обезличена или компрометирана от системните играчи. Именно затова няма как да игнорираме иначе нескопосания опит на БСП да се присламчи към първите организирани протести на "Възраждане" и "Българска Пролет". Тази "мечешка помощ" по-скоро показва, че социалистите искат да обсебят или поне да неутрализират влиянието на оформящата се протестна алтернатива, но това е късогледа и вредна за тях и за обществото позиция. Освен ако не искат да имитират промени, така че всичко да остане постарому.
И така, въпросът е – гейзер или шадраван? Но не бива да забравяме, че у нас дори и шадраваните убиват.
Александър Маринов
