Александър Маринов
С лекцията си пред студентите от УНСС президентът Румен Радев за пореден път заби пръст в разраненото тяло на българската политическа класа. Повечето засегнати си замълчаха, скърцайки със зъби. "Изригнаха" обичайните заподозрени – ГЕРБ, и то не само защото все не могат да свикнат с мисълта, че някой ще им посочва кривиците.
Основната причина за истеричната и не съвсем премислена реакция е, че с метафората си за мрака в държавата и необходимостта да се включат прожекторите на публичността президентът засегна самата същност на българската политика – неспособността на властимащите да правят политика по установените стандарти и твърдото им нежелание да се отчитат и да носят отговорност пред върховния суверен.
Както вече свикнахме, най-силният рев долетя откъм парламента, където парада командва Цветан Цветанов със своята вярна дружина. И самият Цветанов, и председателят на парламента Цвета Караянчева, и прочие знайни и незнайни гербери в един глас заповтаряха – няма мрак, прожекторите са включени, вие сте слепи. Премиерът Борисов предвидливо свали от себе си всякаква отговорност и прати министрите си да се обясняват пред държавния глава по конкретните обществени поръчки. А проблемът съвсем не се свежда само до обществените поръчки, той има много по-дълбока природа.
Най-общо казано, българската политика и държавното ни управление се намират в състояние на особено, почти шизофренно раздвояване. От една страна, България е член на Европейския съюз и декларира пълна подкрепа и спазване на основните принципи на демокрацията и публичната власт. Бяха усвоени и предстои да се усвоят стотици милиони по европейските програми за добро управление. Трудно е да се изброят всички стратегии, програми, закони, постановления, екшън планове и прочие документи, които набелязват насоки, цели, мерки и очаквани резултати от този истински поход за усъвършенстване на българската държава и нейната администрация.
От друга страна, въпреки че много от тези документи са добре написани и засягат значими и актуални проблеми, те имат една голяма слабост – никой няма намерение да ги изпълнява, така че наистина да бъдат постигнати необходимите резултати.
Това е същността на апела на президента – прожекторите трябва да се включат, за да се види, че държавата не се управлява както трябва, че ключови решения се вземат без доказателства и в нарушение (или чрез заобикаляне) на законови изисквания. Прозрачността и публичността не са прищявка за задоволяване на някакво обществено воаьорство – те са условие да се видят и поправят развалените механизми на държавността.
Издухването на димната завеса над процеса на държавното управление е необходимо да покаже първопричината за неспазването на правилата, в които всички се кълнат. А именно – обслужването на користни групови и лични интереси. Без да подценяваме влиянието на войнстващата некомпетентност, която окупира държавата през последните години, редица схеми и хватки се провеждат съвсем съзнателно и доста сръчно. Това може да се види ясно във всички разклонения и на всички нива на държавната власт.
Да вземем за пример парламента. Той непрекъснато произвежда закони, приети по неправилен начин, в разрез с изискванията за алгоритъма, по който трябва да се изработват нормите и управленските решения. Няколко закона, най-вече Законът за нормативните актове, изрично задължават всеки орган на властта да приема решения на основата на предварителна оценка на въздействието. Тази процедура е приета като абсолютно задължително условие в съвременната теория и практика на доброто управление и на много места в света се прилага на високо експертно ниво и с незаменим практически ефект. Но в практиката на българските законодатели е просто една бутафория, която прикрива срамотиите на развилнелите се частни интереси. Който си направи труда да изучи оценките за въздействие на предложени за обсъждане проектозакони, ще установи, че в повечето случаи те са непълни, неточни, неясни, лишени от доказателства и чисто формални. Като краен резултат – не предлагат основания да се направи решаващия извод: какви са очакваните резултати и съвкупните ползи от решението за обществото. Ако липсват доказателства, че обществената полза е по-голяма от обществената цена, даденото решение (закон) просто трябва да се отхвърли.
Нещо повече, (някакви) оценки на въздействието съпътстват само проектозаконите, разработени от правителството. Това базисно условие по същество не се прилага към законодателните инициативи на парламентарни групи и отделни народни представители, а добре знаем, че правителствата обичат именно по този начин да прокарват непопулярни или уязвими решения. Общи пожелания, преписани от мотивите към законопроектите, се представят за оценка на въздействието и никой не се смущава от това.
Истината е, че българските народни представители приемат закони без ясна представа за последиците, които ще настъпят в резултат на тяхното прилагане. Най-неприятното е, че въобще не се притесняват от това положение на нещата и не смятат, че са отговорни за резултатите от собственото си законотворчество. Не ми е известен нито един случай, в който Народното събрание като институция или поне група депутати да са възложили сериозен експертен анализ на ефектите от даден закон и да са предприели мерки за неговото обосновано усъвършенстване. Така наречените дебати са необективни, некомпетентни и целят единствено извличане на конюнктурна партийна изгода. Поправките стават на юруш, за потушаване на пожари, пламнали поради недоглеждане или умишлено въведени непрецизни норми. Една грешка се коригира с друга грешка и спиралата на лошото управление се развива стремително в пагубна за обществото посока. Отговорни, разбира се, няма, или поне не се виждат в мрака, покрил държавата.
Абсолютно същите пороци наблюдаваме в процеса на вземане на решения от изпълнителната власт. Разработването на мащабни политики и програми, засягащи важни публични интереси и струващи милиарди левове, е забулено в мъгла. Повсеместна практика е да не се формулират ясни цели и очаквани резултати. Кой например би могъл да посочи каква е генералната цел, очакваните резултати и критериите за постигането им при програмата за саниране? Как обществото да разбере, че тази програма е успешна, освен че парите са изхарчени по законосъобразен начин (което не е съвсем вярно)? Защо не е проведена последваща оценка на въздействието на програмата с публично достъпни констатации и препоръки?
Това важи за всички програми, често изтъквани като постижение на правителството и мярка за успеха на управляващите. Бедата е, че подобно статукво не само се брани с всички сили, а и че се опитват да ни внушат, че проблемът е в нас, защото сме слепци.
