Александър Маринов
Във всяка професия навлизането на новите поколения би трябвало да бележи напредък по отношение на знания, информираност, енергия и ентусиазъм. Ако бъде намерен оптимален баланс спрямо опита на по-възрастните и въвеждането на ефективни механизми за предаването му, обновяването и подмладяването на професионалните корпуси се превръща в ключов фактор за конкурентоспособност в съвременното общество на знанието.
Политиката и политическият елит не правят изключение, въпреки че в тази област посочената тенденция има някои особености. Историята познава петгодишни музикални гении, изключителни десетгодишни математици, петнадесетгодишни спортни звезди и двадесетгодишни бизнесмени, чието състояние се оценява на стотици милиони. Но, ако не броим революционерите, блестящите и доказани политици под 30-те са голяма рядкост.
"Детето-чудо" на австрийската и европейската политика Себастиан Курц е едно от малкото изключения, които само потвърждават правилото. Последните десетилетия предлагат много примери за стремително изгрели, но и бързо залезли млади лидери. Във Франция това бе най-младият френски премиер, любимецът на Митеран Лоран Фабиус, а България има своята обеца на ухото с Жан Виденов и особено със Сергей Станишев.
Обяснението е просто. Политиката и нейното предназначение – управлението на държавата чрез представителство на интереси, изискват натрупване на опит и последователно доказване на все по-високи нива на власт и отговорност. Профучаването по тази стълба на естественото израстване поражда моменти на слава, но неизбежно завършва с тежко падане. А най-тежката цена плаща обществото, поверило съдбовни решения в ръцете на хора, които може и да са интелигентни, но не са готови да носят бремето им.
Посочените обстоятелства правят особено важно гарантирането на приемственост и на подходящи условия младите политици да се учат, да поемат и изпълняват постепенно усложняващи се задачи и най-важното – да носят отговорност. А най-важното в носенето на отговорност е способността да носиш последиците и от загубите, и от победите. Нека подчертаем – отговорност, произтичаща от собствените успехи и провали. Нищо не поврежда и покварява начинаещите политици повече от това, да бъдат несправедливо оценявани, поощрявани с израстване или наказвани с маргинализиране.
Именно тук е голямата драма на смяната на поколенията в българската политика. От самото начало на прехода привличането на младите бе подчинено на порочна система, състояща се от два взаимосвързани и еднакво пагубни механизма.
От едната страна бе желанието на по-възрастните и по-високопоставени политици да се заобиколят с млади хора, да покажат, че дават път на новото, че са привлекателен пример за последователите. Това бе логична тенденция, като се има предвид, че всички говореха за промяна, а естественият носител на промяната са младите. Но ставаше дума преди всичко за личен, а не толкова за партиен политически имидж.
Още в началото на промените във всяка от основните български партии се разгоря остра битка за власт и организационно влияние, защото бе ясно, че тези лостове ще предопределят възможностите за контрол над преразпределението на огромните обществени ресурси. Ожесточена бе и конкуренцията за по-силно влияние над младежките структури на политическите формации. За целта ключовите партийни фигури правеха всичко възможно, за да привлекат на своя страна (и против конкурентите) повече и по-добри млади политици; най-ефективният лост, който измислиха, бе фаворизирането на "своите" млади при бързото израстване в кариерата. Всеки започна да се стреми да прокара своите подопечни в депутатските листи, на ръководни партийни постове и при възможност – на атрактивни позиции в централната и местната администрация.
Вторият механизъм, логично следствие на първия, бе изкривяването на аспирациите и мотивите на младите хора, навлизащи в политиката. Примамени от обещанията на своите "патрони", те започнаха да възприемат призванието главно като бързо придобиване на власт, изгоди и популярност. Така бе сложено началото на новия младежки политически кариеризъм, който не отстъпваше и дори превъзхождаше в някои отношения познатия от преди 1989-а комсомолски кариерен профил.
В началото на 90-те години тези процеси все още бяха в нормални граници и най-негативните им последици бяха възпирани от вътрешнопартийната демокрация и реалната междупартийна конкуренция. В хода на превръщането на българските партии в ООД-та и ЕООД-та задръжките отпаднаха. Около партийните лидери започнаха да се формират специфични младежки кръгове от амбициозни момчета и момичета, готови на всичко, за да се харесат на патрона и да заслужат подкрепата му.
В процеса на видимата деградация на партийните елити тези явления започнаха да придобиват все по-уродлива форма. В интерес на истината трябва да се отбележи, че не всички млади политици се включиха с ентусиазъм в развихрилия се клиентелизъм. Някои предпочетоха почтеността и привързаността към идеите пред бързото издигане – като младата социалистка, която призова партийните ръководители да не делят младите на "ротвайлери" и "овчарки" (намеквайки за съперничеството между крилата на Кирил Добрев и Румен Овчаров).
Но тенденцията бе неумолима – младежките партийни структури се превърнаха от "ковачница на кадри" в "инкубатор на калинки". Най-старателните млади активисти бързо бяха изстрелвани в българския и европейския парламент, но и по върховете на администрацията и в бордовете на държавните дружества. Дори се роди анекдот: "Целуваш ръка – ставаш заместник-министър. Какво е изискването за министър?"
Известно е, че драмата се повтаря като фарс. Стигна се до образци на младежка коленопреклонност, еднакво обидна за обекта и субектите. Така последните трагикомични изцепки в проявите на българското европредседателство бяха само въпрос на време. Хората, планирали и организирали скандалната програма на Европейския младежки форум, са естествена кулминация на придобилия уродлива форма процес на развращаване на младите хора с амбиции за политическа кариера. Тези младежи са просто образ и подобие на своите партийни началници, буквален отпечатък на техния манталитет.
Вярно е, че дори и в редиците на днешното управление има добре образовани и компетентни млади хора. Но не те определят облика на обновяването на българската политика. Някои бяха изпратени в глуха линия, но се наложи да бъдат отново привикани под знамената, защото все пак някой трябва да върши работата.
А вършенето на работа не е като да целуваш ръка.
