Александър Маринов
Българското председателство на Съвета на ЕС приключи. За разлика от обществото, което вече е напът да забрави величавото събитие, управляващите и подопечните им медии и "експерти" ще си спукат бузите от надуване на фанфари. Чуваме най-разнообразни еуфорични самооценки, предимно позоваващи се на похвали от Брюксел и някои столици. Твърди се, че е променен не само образът на България ("преди ни представяха като най-бедната и корумпирана страна в съюза, а сега …"), но и на региона ("егоизмът си отиде от Западните Балкани") и дори дневният ред на Европа. Според (някои) социолози пък мнозинството от българите е твърдо убедено, че българското европредседателство е било успешно. С "дребното" уточнение, че по-голямата част от тези оптимисти не могат да дадат поне един аргумент в полза на преценката си. Разбира се, от време на време в ентусиазираната какофония се промъкват и по-трезви гласове, но не те формират контекста. Изглежда, за пореден път българските елити ще се окажат напълно неспособни да се поучат от слабостите и грешките си.
А такива има, но не в тази област, която е напрягала премиера Бойко Борисов ("да не би да загасне някоя кола в кортежа"), а в най-важното – в способността да се формулират обосновани приоритети на външната политика, които да обезпечават националните интереси на държавата. Точно това е сферата, която заслужава задълбочен и самокритичен анализ.
Истината е, че българското правителство (в опита егоистично да присвои потенциалните репутационни ползи) пропусна рядката възможност да постави в европейския дневен ред действително важните за нас въпроси. И, формирайки гъвкави коалиции, да придвижи решаването им в наша полза и в полза на страните от нашата черга. Би било крайно наивно и непродуктивно да се подвеждаме от придобилите вече ритуален характер прегръдки, целувки и комплименти на брюкселския истаблишмънт. За съжаление колкото по-слаб и недееспособен става Европейският съюз, толкова по-лигаво е поведението на ръководителите му. В допълнение, то е видимо лицемерно, а това се усеща от гражданите.
Впрочем комплиментите и дипломатично-лицемерните похвали по отношение на ротационното председателство на Съвета на ЕС не са нещо ново. Досега няма случай такъв рутинен мандат официално да е бил обявен за неуспешен (от европейските институции, от страни членки, да не говорим за страната домакин). Но съвсем друга картина се очертава, ако проучим оценките в професионалните анализи.
Също така задачата да се прецени дали нашето председателство е било успешно е наистина сложна. Успехът е доста разтегливо и субективно понятие, още повече в област като международната политика. Едно е сигурно – преценката за успех или неуспех се базира предимно на това, дали са постигнати поставените цели. За разлика от игрите на щастието, в случая късметът няма значение. Ако липсват ясно формулирани цели и измерими резултати, всяка дейност може да бъде оценена било като успешна, било като неуспешна. Въпрос на интерпретация – в нашия случай изцяло политически мотивирана.
Възможно е да се възрази, че "успешното" европредседателство е записано като приоритет №1 в правителствената програма за управление. (Това, между другото, е безпрецедентен факт – подобен приоритет не може да се открие в нито един аналогичен документ.) Но приложените мерки или са толкова общи, че е невъзможно да се оцени степента на изпълнението им, или са тривиални, като поставената задача "стриктно да се изпълняват мерките от плана за подготовка". Много трудно е да се установи и дали е постигнато "утвърждаване на българските позиции в общността", а относно повишаването на "сигурността, икономическата активност, защитата на правата на потребителите и защита на интересите на българските общности зад граница" оставяме на читателите сами да преценят.
Пред последните седмици се полагат титанични усилия българското председателство да се представи като успешно на основата на напредъка при затварянето на европейските досиета, т.е. дългосрочните политики на ЕС, които се предават от председателство на председателство и в определен момент се финализират с приемането на съответните нормативни актове. Този критерий изглежда обективен, но трудно може да се изведе като водещ по простата причина, че затварянето на досиетата не зависи от председателстващата страна, а от редица други фактори – сложност на проблемите, противоречия между страни и лобита в Евросъюза, позиция на най-влиятелните фактори, международни събития и кризи, и т.н.
Тук резултатите от българското председателство не са количествено по-лоши от тези при предишни такива, но не може да се отрече, че по тежки теми – като миграция, енергетика, икономика и др., включващи голям брой отворени досиета, няма съществен напредък. Особено видим проблем (за който вината не е главно наша) е изострянето на споровете около миграционната политика и прерастването на кризата в политическа.
Накрая, логично е преценката за успех да се аргументира със степента на осъществяване на обявените приоритети на българското европредседателство. Вярно е, че нито една държава няма пълна свобода на избор на приоритети не само защото те трябва да бъдат важни за целия ЕС, но и защото се съгласуват допълнително в "тройката". В нашия случай, при все че бяха издигнати четири приоритета, цялото внимание бе съсредоточено върху "европейската перспектива за Западните Балкани". Но независимо от големите хвалби от страна на правителството и помпозните масови мероприятия съществен напредък тук няма и това пролича най-ясно от фактическото "не" на началото на преговори с Македония и Албания. Повдигането на иначе важната тема без реални перспективи за действително развитие може да се оцени единствено като неуспех.
Именно крайната обсебеност със Западните Балкани е пример за твърде слабите способности на българската политическа класа да разработва и прилага политика от истински голям, европейски мащаб. В резултат на пренебрегването на останалите възможности ние не просто пропуснахме да поставим въпроси, важни за нас и за редица други по-малки европейски страни, но и получихме трагикомичен шамар по старателно замитаната под килима тема за международните превози. Също така триумфът по повод на споразумението между Гърция и Македония е най-малко преждевременен, а може да се окаже и доста неадекватен с оглед на някои възможни негативни развития.
Накрая, очертава се още един безспорен неуспех – липсата на достатъчно задълбочен анализ на силните и слабите страни на българското европредседателство. За това поне никой не ни пречи освен собствената глупост и суета на властимащите.
