Газовият хъб на Бойко Борисов:
ГЕОПОЛИТИЧЕСКО РЪГБИ, В КОЕТО ТОПКАТА Е БЪЛГАРИЯ
**** Погребаният проект евентуално може да възкръсне заради нова световна конфигурация на интересите.
Колкото и парадоксално да звучи, фактическият провал първо на "Южен поток", а после и на газовия хъб, лансиран от Бойко Борисов, сега отваря нови възможности за България. Разбира се, стига да има кой да ги съзре и оползотвори.
И да разбере, че проблемът с преноса на газ през наша територия не е толкова инвестиционно "мероприятие", дело на частен интерес, както и възможност за някой тлъст комисион, а е най-висшата сфера на международните отношения – геополитиката. В нея за самодейност като нашата не само бият през пръстите, но може да отрежат и ръце, че дори и глави.
Свидетелство за това е острият упрек на президента Доналд Тръмп към толкова верният съюзник на САЩ в лицето на германия и канцлера й Ангела Меркел:
"Германия е напълно под контрола на Русия, това е много лошо за НАТО… Милиарди се плащат на Русия, строят се газопроводи. Германия е заложник на Русия, Берлин разчита основно на руски внос на газ и премахва ядрените си централи. Нещо трябва да се направи – плащат милиарди на Русия, а ние плащаме милиарди, за да ги защитаваме от Русия."
Меркел контрареагира много остро, но дипломатично не отвори дума за газовия трансфер чрез разни „Северни потоци”. Тази геополитическа битка между колосите САЩ и Русия, в която волю-неволю са включени маса държави сега стана съвсем видима и явна. Именно тя погреба родно-руските български газови потоци и хъбски идеи.
Парадоксът е, че може и да ги възкреси.
Причините, както всичко в геополитиката, имат своите непублични измерения десетки години назад в миналото и десетилетия напред в бъдещето. Навремето, преди 20 години, един мощен взрив пред редакцията на най-големия тогава всекидневник отбеляза пренасянето на започващото сражение и у нас. В онзи ден, на 17 януари, излезе последната, четвърта част на геополитически анализ за газово-нефтеното световно съпреничество на Балканите и истинските политики на големите държави със заключението, че „геополитечското статукво не удовлетворя никого”.
Тогава беше посочено раждането на "Син поток" по дъното на Черно море за пряко снабдяване на Турция с газ. А тогава нямаше нито руско-украинска война и кримска криза, нито така изявен конфликт между Изтока и Запада. Ето ги онези редове:
"Например в края на декември 1996 г. руският външен министър Примаков в поверителен разговор с тогавашната турска премиерша Тансу Чилер обеща, че ако страната й наложи вето над разширението на НАТО, то цялата газ и нефт ще тече през нейна територия. Месец по-рано бе роден в дълбока тайна проектът "Син поток" – газопровод под Черно море. Роди се по времето на премиера Жан Виденов, когато още нямаше руско-български скандал около преноса на газ. Същата теза за НАТО и ролята на Турция защити неотдавна и Черномирдин (бел.: при премиерската му тогавашна визита в Турция) – готов на всякакви други отстъпки в нейно име."
Сега, 20 години по-късно вече се вижда от ясно по-ясно тази нова роля на Турция, разиграните тогава геополитечески фигури и изършените действия, които я превръщат все повече в противник на Запада и приятел на Изтока. Виждаме не само действащият газов „Син поток” по дъното на Черно море, но и вторият газопровод по същото дъно – Турския, заобикалящ отново България.
Тогавашната констатация беше, че бизнеспространството на скандала е хоризонтът за политическо влияние и политическа дестабилизация на цели региони, които ще определят бъдещето значение на Русия, Европа и САЩ върху картата на света.
"Развитието на събитията в световен мащаб го превърна от спор между българските групировки кой да печели от внос-износа и транзита в мащабно разиграване на геостратегически карти. А заедно с това и в поредното наместване на властовите пластове в Русия. Обаче на тази маса за покер България не участва – нито като играч, нито със залог. Освен чрез картата на територията си – с която други играят, блъфират и цакат…"
Факт е, че през тези години дребните домошарски интереси и битова свада у нас кой точно да печели от преноса на газ се разчиташе на едното голо териториално положение на страната ни.
Никой от родните акули и политическите им лобита, кръжащи да захапят този бизнес, не оцениха играта на самата Русия, ухажваща Турция като далеч по-важна от България. Не прогнозираха и не се досетиха за действията на геополитическият й противник САЩ. И въобще не заподозряха изненадите, които поднесе не само Турция, но и Германия.
Защото Берлин предпочете пряката газова връзка по дъното на Балтийско море с Русия – първо с една тръба, а сега и със замисъла за втория Северен поток. Освен икономическите ползи от намаляването на таксите за трансфер се пресмятат и политическите – една зависимост от вноса на газ е колкото зависимост на купувача на тази газ, толкова зависимост и на продавача, който я осигурява и получава милиардите, за които заговори Доналд Тръмп.
Тези две Северни тръби всъщност са звънът на погребалните камбани за Южните (черноморските) и газовия хъб на Бойко Борисов. Един магистрален поток на синьото злато през България може да цели като крайна дестинация единствено Австрия, където е един от най-големите европейски хъбове, от който се снабдяват маса държави и най-вече Германия с газ. Образно казано, милиардите кубометри, които ще изминават прекия Северен път до нея, изяждат южната му алтернатива.
Именно затова газовият хъб на Бойко Борисов доскоро беше една утопия. Тя разчиташе на верноподаност към Русия с разчета, че това е боята-коз в домашния белот, игран от родните политици. Но Кремъл не играе белот, а реди гросмайсторки шамхатни ходове. Защото от хоризонта на неговите кули се вижда не толкова пазарът, трансферът на нефт и газ и парите. Вижда се обменът на политическо влияние срещу заплахата от политическа дестабилизация.
За Москва района на Средния Изток и Задкавказието е далеч по-важен и съществен, отколкото някакви си Балкани. Основният съперник беше Турция, но вече не е, а са Западът и САЩ. Разбирателството по кюрдския проблем, Кипър, отношението към фундаментализма и навлизането на интереси в района на Кавказ при посещението на тогавашния руски премиер Черномирдин в Анкара провокира ехото – несъстоялите се газови проекти у нас през тези десетилетия.
Българият политически елит в многобройните му разцветки и отсенки – от червено до тъмносиньо въобще не проумя това. Той смяташе, че пляска картите на нещо като домашен белот, докато всъщност всички заинтересовани държави го въртяха като топче в залозите на геополитическата им рулетка. Оживената шетня на велики и невелики сили в района от Балканите до Средния Изток го доказва. Набралата неочкавано скорост идея за асоцииране на Западните Балкани към Ес е част от тази игра. Няма голяма компания в горивоенергийния бизнес, която да не е втренчила поглед насам. Дори една Италия открито се ангажира с каузата на Албания. Не заради стари връзки, а заради възможността тя да се превърне в изходна точка на газови и нефтени магистрали към Европа.
Но направиш ли лабиринт от интереси, отваряш много изходи!
Заплахата на Тръмп, че може да наложи санкции на западните компрании, участващи в рлуско-германските проекти, не са голи думи. Навремето президентът Рейгън наложи такива санкции и спря замислените още тогава проекти за разни потоци, включително и подводни. Американският пазар е далеч по-важен за големите интернационални компании в тази сфера от руския, че дори и от немския е – включително и за редица германски концерни. А вече е известно, че думите на Тръмп по правило са последвани от съответните действия.
Именно този сблъсък САЩ – Германия отворя възможности за българско маневриране в полето на техните интереси. Двата интереса – за газов трасфер с Русия и срещу такъв вероятно ще се елиминират. Във Вашингтон и в Белия дом са наясно, че засега Германия не може да мине без руска газ, а Америка няма техническата възможност в момента да осигури нейните енергийни нужди.
Това отново може да извади на дневен ред идеята за роден газов хъб и магистрален газопровод към Австрия и оттам – към Германия.
Американският геополитически интерес ще бъде удовлетворен – по пътя на тресето той ще има контрол – чрез унгарската и румънската територия. Немският интерес също ще бъде удовлетворен – германската икоомика ще получи така необходимата й енергийна инжекция, макар и косвено. И парите й няма да отиват директно в Русия, а опосредствено – чрез страните транзитьори, които ще закупуват руската газ, за да я препродават впоследствие на съседите си на северозапад.
Турският интерес и този на каспийските държави също ще бъде удовлетворен – и тяхната газ може да тече по тази тръба, за да запълни капацитета му.
Единствената засега относително неизвестна величина в това уравнение е Русия. Естествено, тя би предпочела пътя за нейното синьо гориво да преминава от България през Сърбия, но не и Румъния. Но Кремъл няма много възможности да маневрира под натиска на САЩ от една страна, исканията на Германия – от друга, и специалните отношения между Париж и Букурещ – от трета.
От регионална гледна точка заради перспективата пред румънските новоразкрити залежи съседката ни охотно би се включила в такъв проект. Тя не може самостоятелно да напълни тръбата, но може сполучливо да допълни капацитета й. Унгария, чиято територия засега е настрана от големите магистрални газопроводи, надали би тръгнала да опонира на такъв проект.
И отново проблемът опира до България. В геополитическата рулетка да залагаш, както се случваше досега само на един цвят – в случая рубиненочервен като този на звездите на Кремълските кули, е дълбоко погрешна стратегия, водеща до тежки загуби.
Играта все пак не е белот, където си ти и един партньор срещу другите двама.
Защото в изграждащия се нов свят на взаимна зависимост и взаимообвързаност има място както за националните приоритети, така и за частните и чуждестранните, дори противоречащи си.
Мерилото е подходът, с който пристъпваме през неговия праг.
Този подход липсваше на България.
Създаването му вече се очертава като много съществена задача на правителството ни и външната ни политика! За да не останем и сега, 20 години след онзи газов скандал и онзи взрив пред една редакция отново "взривени" – на пъпа на географията и логиката на енергийните трансфери.
