Александър Маринов
През последните години зачестиха случаите, в които обществеността отказва да приеме обясненията на властите по дадени инциденти – престъпления, катастрофи, управленски провали. Интересното е, че подобни подозрения се проявяват не само към версии, "съшити с бели конци", но дори и при – на пръв поглед – съвсем правдоподобни информации. Ако прибавим масовата скептично-негативистична реакция към почти всяко ново управленско решение, се очертава устойчива ситуация, която е кошмарна за всяка власт.
Критично ниското доверие в българските институции (а не просто към някои от представляващите ги лица) е именно такъв, системен проблем. Мнозинството от хората не вярват на властта още преди тя да е заговорила. Тази нагласа постоянно се затвърждава поради преобладаващите недъзи в публичните комуникации на институциите – ненавременност, противоречивост, липса на аргументи, некомпетентност, неадекватно надменно отношение към гражданите, нескопосани опити за прикриване на факти или манипулиране на обществеността.
Всичко изброено е закрепено организационно в сбърканата, порочна практика на връзките с обществеността в системата на българското управление. Вместо професионално управление на комуникациите на основата на доказателства тази дейност се е превърнала в карикатурен вариант на "Министерството на истината" от класическото произведение на Оруел. Институциите предпочитат да контактуват с медии и журналисти, които тиражират едностранчиви положителни оценки и старателно избягват неудобните въпроси. Респективно, за пиари и комуникационни консултанти се подбират главно лица, които се надпреварват да хвалят началниците, но не могат да убедят десетгодишно дете да хапне сладолед.
Неотдавна един такъв "специалист" заяви в интервю (по повод на убийството на журналистката в Русе), че в този случай "лъжата е общият знаменател на всички, които не са в управлението". Иначе казано, властта и само властта казва истината, а всички останали – граждани, експерти, журналисти, опозиционни политици, чуждестранни наблюдатели – лъжат.
Подобна позиция много точно съответства на народната поговорка "Ела, вълчо, изяж ме." Защото поражда незабавно въпроса – лъже ли властта? За всеки средно интелигентен и що-годе информиран български гражданин отговорът на този въпрос е шокиращо еднозначен. И той гласи – да, властта лъже (или се опитва да прикрие истината, което е същото) постоянно, нахално и глупаво. А когато все пак признае действителното положение на нещата, го прави късно и под напора на събитията. Именно тук е основната причина за бързото разпространение на метастазите на общественото недоверие към институциите.
Да вземем за пример някои от най-нашумелите в последно време престъпления. Независимо дали са обявени за разкрити (нападението над журналистката и шесторното убийство в Нови Искър), или са висящи (като разстрелите на данъчен служител и едър бизнесмен в София), те се характеризират с идентични особености – закъсняла и непълна информация, противоречиви изявления, уязвими от логическа и фактическа гледна точка твърдения. Отбягват се основателни въпроси и съмнения. Всичко това създава натрапчивото впечатление, че властта нещо или някого прикрива, дори това да не е така в действителност.
Нещо повече, бягството от отговори и прикриването на информация в едни направления поражда верижна реакция от съмнения в други области. Раздухването на версиите, че убийството на журналистката в Русе е свързано с нейни разследвания, отекна в публичното пространство най-вече заради съвсем пресния скандал около "Джи Пи Груп". Неадекватните обяснения на разследващите органи, да не говорим за поредната изцепка на министър-председателя с отстраняването на въпросната фирма "от всички търгове", само наляха масло в огъня.
Всекидневно в медиите се появяват разкрития на дразнещо плитки лъжи и извъртания на отговорни лица и институции. След трагедията край Своге компанията "Трейс" в официално становище опроверга точка по точка тиражираните обвинения от страна на ръководителите на Агенция "Пътна инфраструктура" и Министерството на регионалното развитие. Казва ли истината компанията не знаем, но факт е, че властта замълча гузно.
Само през последните две седмици починаха двама пациенти, очакващи белодробна трансплантация. Според близките им и представители на пациентски организации, оправданията на Агенцията за трансплантации и Министерството на здравеопазването не отговарят на истината, дори се твърди, че институциите умишлено са заблуждавали. В отговор получаваме още по-неубедителни обяснения.
Да лъжат не се свенят дори и членове на правителството начело с премиера. Например, когато ни убеждават, че впечатляващият бюджетен излишък се дължи на повишените приходи от борбата с контрабандата и сивата икономика. "Лъжливите овчарчета" бързо бяха разобличени – истинският източник на излишъка са не повишените приходи, а спестените разходи на държавата. Както показват официалните данни, инвестиционната програма на правителството до момента е изпълнена под 50 на сто.
На фона на тези факти с основание би могло да се отбележи, че във всяка подобна ситуация се натъкваме на опити за въздействие върху обществеността с оглед на определени частни или користни интереси. Лансират се измислени версии, подклаждат се неоснователни съмнения – наред с разкриването на истината нерядко се сблъскваме с откровени измислици и клевети.
Това не е български патент. Нито едно правителство днес не може да се надява, че ще бъде пощадено от подобна некомфортна и дори враждебна информационна среда. Въпросът е каква би трябвало да бъде адекватната реакция на институциите. Отговорът е пределно ясен. Действената противоотрова срещу недоверието (и срещу користната му употреба) е откритост и отчетност пред обществото. За да получат доверието на обществото, българските институции и техните ръководители трябва да се откажат от обречените опити да крият истината, да манипулират и да прехвърлят отговорността за грешките си. Рецептата е: използване на точни факти и убедителни доказателства, ясно посочване на отговорните лица и обосновани стъпки за отстраняване на причините за грешките.
За съжаление такава промяна едва ли е по силите на хората, които днес съставляват мнозинството от българските елити. Те са свикнали да я карат по този начин и нито могат, нито искат да действат иначе. Поне досега обществото също не е показало твърда решимост да наказва чрез отстраняване от властта на тези партии и политици, които смятат, че лъжата е приемлив и дори необходим инструмент на управлението.
