Ще оцелеят или ще погинат българската държава и българската нация? Този съдбовен въпрос се поставя не от днес, но дълго време бе игнориран и дори осмиван. След това ни успокояваха, че става дума за потенциална заплаха с много далечен хоризонт. Вече разполагаме с убедителни научни доказателства, че само след няколко десетилетия – но не по-късно от средата на настоящия век, процесите на демографски срив ще предизвикат необратим социален разпад и пространствена дегенерация. От това ще произтекат неизбежни икономически, политически, социални, културни, психологически и морални последици.
Към днешна дата, българската нация е в плен на смъртоносно съчетание от силно инерционни негативни процеси: ниска раждаемост, висока смъртност (в т.ч. детска) и нестихваща емиграция. Влошават се всички основни качествени показатели на човешкия и социалния капитал. В резултат на трайния отрицателен прираст всеки месец в човешко измерение губим по един малък град.
Ако незабавно не се приемат всеобхватни, дългосрочни и сериозно обоснован политики, през 2050 г. България няма да бъде жизнеспособен национален и държавен организъм. С всички произтичащи от това последици за всеки от нас и нашите потомци. Поради това цялата политика на държавата и усилията на нацията трябва да се съсредоточат върху най-важната задача – оцеляването на българите и българската нация.
Ако ги няма българите, всичко останало, с което обикновено ни успокояват сега – нарастване на брутния вътрешен продукт, европейски фондове, инфраструктура, увеличаване на бюджетните разходи – не само става невъзможно, но и въобще губи смисъла си.
Как стигнахме дотук?
В продължение на десетилетия българските елити и най-вече политическата класа пренебрегваха тази заплаха, а с редица свои действия я засилваха и ускоряваха. Контролираната от тях българска държава се оказа безсилна да овладее демографските проблеми, които прераснаха в криза, а вече придобиват мащабите на катастрофа. Много от погрешните или користно мотивирани политики допълнително усложниха тези проблеми.
Обществото ни бе разединено и хвърлено в изкуствени противопоставяния; нацията загуби съпротивителните си сили и опасно отслаби колективната си воля за живот и напредък. Насадена бе пагубната философия на "спасяването поединично", но за сметка на обществото и сънародниците.
Оцеляването е възможно само при едновременно качествено усъвършенстване както на функционирането на държавата, така и на общественото участие. Затова трябва да се променят отношенията между държава и общество. Спадът на доверието към държавните институции и изолирането на обществото от вземането на държавнически решения са в основата на днешния упадък.
Но най-важно е да възвърнем доверието в собствените сили и помежду си като принадлежащи към една общност. Бъдещето ни е общо – ще оцелеем и просперираме, или ще западнем и загинем – заедно.
Дилемата
Пред лицето на неумолимата реалност имаме само две възможности за избор:
* Да си поставим висока, трудна, но постижима общонационална цел, изискваща сплотяване с пълното съзнание за нужните постоянство, огромни усилия и лишения, изразяваща се в коренна промяна на посоката, траекторията и показателите на развитието на България
Тази цел предполага не запазване на някакво статукво, а радикална промяна, пробив в начина, по който функционират и се управляват ключови обществени сфери. Оцеляването е възможно само чрез мощно движение напред, което води до устойчива положителна промяна във всекидневното съществуване на огромното мнозинство от българите. Представата, че малцина ще могат да живеят охолно и щастливо сред страданията и недоимъка на мнозинството от българите, е опасна илюзия. Всички останали потенциално значими цели, които досега са били формулирани в различни стратегии, правителствени програми за управление и партийни предизборни платформи, следва да бъдат разглеждани само като средства и стъпки към постигането на така формулираната дългосрочна национална цел.
* Другата възможност е да бъдем повече или по-малко безпомощни и безразлични свидетели на общата ни гибел, може би залъгвани от илюзията, че някои от нас ще имат шанса да оцелеят.
Приоритетите в действията за постигане на националната цел
Постигането на така формулираната дългосрочна национална цел изисква да бъдат набелязани няколко основни приоритета (насоки и сфери на действие), синхронизирани помежду си и осигуряващи синергичен (взаимно усилващ се) ефект. Такива възможни приоритети са:
– Стимулиране на раждаемостта и подпомагане на отглеждането на децата и грижата за семейството чрез комплексни социални програми. Съществено подобряване на качеството на здравеопазването и достъпа до него, вкл. на превенцията и профилактиката. Диференцирано, но взаимосвързано подобряване на качеството и обхвата на образованието в различните степени и области, координирано със стратегически дефинирани потребности на практиката и на основата на нарасналия принос на българската наука. Формулиране от държавата в пълноценно партньорство с обществото на приоритетни направления на високотехнологично икономическо развитие и ресурсно осигуряване на тези приоритети. Разгръщане на производителните способности на различните социални и професионални категории чрез подкрепа най-вече на малкия, семейния и средния бизнес, противодействия срещу монополите и картелите, както и срещу политическия лобизъм, защита на националното производство. Преодоляване на драматичните териториални диспропорции и подкрепа за съживяването на западащи региони и населени места
Текущи и поетапни резултати
Осъществяването на националната цел и конкретизиращите я приоритети трябва да започне незабавно под контрола на обществото. Целта е дългосрочна, но осъществяването й не е въпрос на "светлото бъдеще".
За да бъдат реализирани дългосрочната цел и нейните приоритети, те трябва да залегнат и да бъдат последователно преследвани в управленските програми на всички български правителства от днес нататък. Всяка година и всеки мандат на управление трябва да бъдат планирани, отчитани и оценявани на основата на постигането на конкретни резултати, изразяващи необходими стъпки към целта.
Този подход на неотклонно и добросъвестно изпълнение на националната цел означава отказ от конюнктурни политически изгоди и егоистични партийни и групови интереси. Той предполага нов тип правене на политика и ново отношение на политиците към властта – промяна, която не само е много трудна, но дори изглежда невъзможна в очите на повечето българи днес.
Тази промяна е осъществима само при едно условие – нов тип отношение на обществото към партиите, политиците и тяхната работа. Те ще започнат да работят по необходимия начин, само ако ние, гражданите, им покажем недвусмислено, че не приемаме и няма да търпим друг тип политика. Това предполага сега съществуващите партии и политици да променят съществено поведението си, доказвайки реална привързаност към националните цели и приоритети; появата на нови политически субекти и начини на правене на политика, отговаряща на повелята за оцеляване на нацията.
Самото обсъждане и възприемане на този проект за манифест преследва възможността да бъдат изразени и приложени в действителността различни виждания, идеи и способности да работим заедно за отечеството си.
Ако се захванем дружно и смело за работа, повечето от нас ще имат възможността да видят първите успешни стъпки и да усетят плодовете на едно обществено усилие, подчинено на идеята за добруване на народа.
Проф. Александър Маринов
