Александър Маринов
Memento moriendum esse ("Помни, че си смъртен")
Една от най-лошите последици на продължителното пребиваване във властта е срастването с нея. Властникът просто не е способен да мисли за властта без себе си и за себе си без властта. Това, между другото, е един от водещите аргументи за въвеждането на принципа на мандатността. В древния Рим прилагали опростен подход – когато в града се завръщал победоносен пълководец, устройвали триумфално посрещане, но в същото време специално определен роб му нашепвал в ухото: "Помни, че си смъртен!" – за да не се възгордее.
Българските властници обаче се държат така, като че ли това не важи за тях и са си осигурили – ако не друго, то поне политическо безсмъртие. От всяка тяхна постъпка лъха непоколебима увереност, че властта им е дадена завинаги, следва ги навсякъде и само сменя агрегатното си състояние (политическо, парично, съдебно, медийно). И най-важното – никога няма да им се наложи да отговарят за начина, по който са я употребявали.
Един от ключовите психологически ефекти на срастването с властта е чувството за непогрешимост – властникът си е повярвал, че каквото и да прави, то е за благото на хората. Това е аксиоматично и очевидно ("видими резултати"); кощунствено би било самото му поставяне под съмнение. Властниците от рода на тези, които ни управляват днес, не могат да разберат защо хората не признават постиженията им и искрено се обиждат на "народната неблагодарност“. Дори когато съзнателно и организирано крадат "като за последно", те са убедени, че това е дребна компенсация за всички "добрини", които са сторили.
Но – по волята на "Големия началник" (както обича да се изразява премиерът Борисов) или по неизбежната логика на обществения живот, идва време за раздяла и разплата. Иначе казано, за истинската сметка. Обществото предявява претенциите си за реалните последици от употребата на властта. За днешните властници, преди всичко – ГЕРБ и неговите ръководители, този момент дойде. Плащането може да се отложи малко или да се проточи. Дори е възможно някои да се измъкнат, без да платят. Но е неизбежно и съвсем предстоящо.
Ако се абстрахираме от справедливото чувство за възмездие, много важно е този момент на (равно)сметка да доведе до определени трайни изводи и поуки. Когато днес мнозина говорят за "смяна на системата", имат предвид именно такава промяна – не просто да се ограничи злоупотребата с власт, а да се премахнат системните причини, които я превърнаха от изключение в правило.
Да оставим (засега) настрана откровените кражби. Рано или късно те ще бъдат посочени, а извършителите им – наказани по един или друг начин. Тези, които се надяват да се изплъзнат от човешкия съд, ги застига Божият (такива случаи вече има). Нека се съсредоточим върху циничното изкористяване на употребата на властта за постигане на "видими резултати", иначе казано – върху компонента на присвояване, включван съзнателно във всеки публичен разход. Масова практика, обхванала през последните десет години както "усвояването" на европейски средства, така и държавното бюджетиране, е формално законосъобразното изразходване на огромни ресурси за неясно формулирани цели и недоказани резултати.
Логиката е проста – и отвратителна. Създава се (построява се) нещо "видимо" – никой не може да каже, че го няма. За целта се обявява набиране на проекти, обществена поръчка или концесия. Печели "правилният кандидат", свършва някаква работа (която не се контролира или се контролира през пръсти), получава си парите и връща договореното отчисление. И властникът сит, и "видимият резултат" налице, и кръгът от дежурни посредници осигурен. Нито една от многобройните институции не се интересува (и не отговаря на обществените запитвания) какви са реалните ефекти от количеството и качеството на резултата и предназначението му за обществото.
Ето само няколко примера. Правителството не само не отчита хода на изпълнението на своята програма, но дори не следи за този ход. (Абстрахираме се от самото качество на програмата, която умишлено се съставя така, че да не може да се оцени изпълнението й.) Програмното бюджетиране е само на хартия, т.е. бюджетът се съставя и изпълнява не за постигане на определени обществено необходими резултати, а за изразходване на определени средства. Формира се и се харчи произволно огромен ежегоден бюджетен "излишък". Сметната палата отказва да прави анализ и оценка за ефективност и ефикасност на дейността на изпълнителната власт. За вътрешния одит и контрол на институциите въобще няма смисъл да говорим. За да затворим кръга, да припомним, че приемането на отчета за изпълнението на бюджета е една от най-скучните точки в програмата на Народното събрание.
Ако използваме елегантната словесност на един друг култов представител на днешното управление, "това, което имаме като резултат", е: формално законосъобразно изразходвани десетки милиарди левове с неясен (и често неустановим) ефект за обществото и реална (и подлежаща на установяване) материална изгода за едно нищожно малцинство – властимащите и техните проксита. Схемата изглежда перфектна и неразрушима. Но само изглежда. Защото това пилеене за обществен ресурс води до нерешаване и изостряне на реални проблеми на хората.
Да вземем за пример "витрината" на днешния модел на управление – София. ГЕРБ притежава пълен контрол над столицата вече 11 години, през по-голямата част от тях – с пълната подкрепа на законодателната и изпълнителната власт. За този период бяха изразходвани десетки милиарди европейски и собствени средства. Градът е една постоянна строителна площадка, полагат се огромни усилия за лустросване на неговите представителни части. В допълнение, тук ГЕРБ имаше истинско попадение от гледна точка на политическата фасада. Столицата се управляваше не от типичния арогантен полуобразован тип, а от възпитана, скромна, дори леко свита учителка, будеща симпатия и дори състрадание. И въпреки всичко това …
Въпреки всичко това конструкцията се руши със страховита скорост. Нито един от големите проблеми на града не е решен. Противно на твърденията на управляващите, качеството на живот се влошава. Неконтролираният миграционен приток не секва, диспропорциите, предизвикани от некомпетентност и обикновена алчност, се задълбочават. Противоречието "център – периферия" се изостря. Големите инфраструктурни реализации не водят до съществено облекчаване на всекидневните трудности на хората, от които се очаква единствено търпение. Управляемостта на градските системи е фиктивна.
Някой би могъл да възрази, че София е оазис в сравнение с множество други градове. Ако това донякъде е вярно, то е защото по-голямата част от страната е превърната в пустиня. А за това някой – който има властта – трябва да носи отговорност. Нали?
