Александър МАРИНОВ
Предстоящото начало на предизборната кампания за европарламента като че ли напомня до болка (в буквалния смисъл) електоралните мелета от последните години. Празни приказки, взаимни обвинения, черен пиар с компромати (верни и лъжливи) и готови на всичко медии, набираща скорост подготовка за всевъзможни измами и манипулации.
Но има няколко нови особености, които заслужават внимание. Не толкова заради отражението им върху резултатите от тези избори, а защото сочат за отприщването на тенденции, които назряваха отдавна. Както възкликва безсмъртният герой на Илф и Петров: „Ледът се пука, господа съдебни заседатели!”
Българското общество – което би трябвало да играе ролята на съдебно жури от най-висока инстанция – усеща и реагира инстинктивно на назряващите промени. Най-очевидното доказателство се изразява в едно уникално за последните 10 години обстоятелство – ГЕРБ влиза в кампанията като втора политическа сила. Това се регистрира от всички нормални социологически агенции, дори от известните като приближени до управляващите. Нещо подобно се наблюдаваше в началото на кампанията за предсрочните парламентарни избори през 2017-а, но тогава данните бяха доста противоречиви и неустойчиви. Причината бе, че мнозинството от българите все още не бяха решили в каква посока да обърнат палеца, решаващ съдбата на ГЕРБ. Днес картината изглежда доста по-ясна – за партията на Борисов няма да има пощада.
Това съвсем не означава, че хегемонът на управлението задължително и от само себе си ще загуби евроизборите. В последните месеци ГЕРБ консумира главно пасивите от собствените си пороци и грешки, но не е изключено да получи (не)очаквана помощ заради грешките на основния си опонент (за това малко по-нататък). Като цяло обаче тенденцията кристализира и набира инерция и много трудно може да бъде спряна в сегашната ситуация от сегашните актьори. Както сполучливо се изрази един социолог, кампания с лице Цветан Цветанов е обречена, независимо на какви обороти върти прословутата предизборна машина на управляващите. Със сигурност можем да прибавим състава на листата, в който се открояват фамилии като Габриел и Майдел, и поредния герберски бисер на „тъпота с взлом” – изплагиатствания слоган на кампанията. В това нелепо завръщане към делата на късното НДСВ може би има някаква символика – по всичко личи, че ГЕРБ тръгва към вече познатия епилог на царската партия.
И така, ГЕРБ влизат в кампанията в лоша кондиция, в състояние на ступор и неадекватност, в атмосфера на вече неприкриван обществен негативизъм. Последното е много лош знак за Борисов и Ко. Един от най-важните инструменти на политическото господство на тази партия (освен клиентелизма) бе страхът – ако не в друг смисъл, то поне страхът на повечето обикновени хора да изразяват на глас какво мислят за ГЕРБ. Машината за страх все още не е демонтирана, особено в по-малките населени места, но ефективността й пада. И, което е още по-лошо за управляващите, на мястото на страха идва ярост и жажда за отмъщение. Това ще придаде важен нюанс на гласуването, тъй като ще активизира наказателния вот срещу набелязания „обществен враг №1”. До неотдавна някои анализатори все още смятаха, че разкритията за злоупотреби с власт и ответните компроматни удари ще отвратят хората и ще доведат до апатия и много ниско участие. Но, ако не се случи нещо непредвидимо, ефектът ще е точно обратният.
Положението на ГЕРБ се влошава още повече и защото няма никаква странична опора. Партньорската „малка” коалиция не само е раздирана от противоречия, но и направи фаталната глупост да иде на избори, разделена на три. По всичко личи, че от трите крилца на патриотите до евродепутатски мандат има някакъв шанс да додрапа единствено ВМРО, и то ако през следващите 30 дни и те не бъдат пометени от вълната на публичните разкрития. Това не само ще намали политическата стойност на националистическото съдружие, а и ще изостри до крайност разправата между тях – все пак, някой трябва да бъде посочен пред електората като виновник за провала.
В тази изходна ситуация всичко би трябвало да се нарежда по прекрасен начин за основната опозиционна сила – БСП. Но не би. След безсмислено продължителния и ненужно остър спор за подреждането на листата, социалистите не само не спряха с междуособиците, а обратното – готвят се да направят невероятното, като влязат във вътрешнопартийна война точно по време на предизборната кампания. Наистина, всички в един глас се кълнат, че споровете са останали в миналото и сега е време за сплотяване, но делата са в противоположната посока. Колкото и да е парадоксално, в момента лагерите в БСП (макар и не в еднаква степен) правят това, в което обвиняват ГЕРБ. Засипват ни с инсинуации и компромати, разпространявани чрез възможно най-отвратителните информационни пошенски кутии, закани за политическа разправа, елементарни издайничества, демонстративно оскърбително отношение към вътрешнопартийните опоненти, разчистване на стари лични сметки – и всичко това не в навечерието на съдбоносен партиен конгрес, а пред решаващи избори. Не броим активната подготовка за масово преференциално гласуване, което само по себе си не е лошо, но ако бе предназначено да привлече периферния електорат, а не да насъсква една срещу друга отделни части от партията. Някакво оптимизиране на подредбата е полезно и вероятно необходимо, но сега на практика нито един участник в червената листа не може да е сигурен кое място ще му отреди лотарията на гласуването.
Дори да не предизвика пряко загуба на евроизборите, това „пропукване на леда” при БСП може да има фатални последици за по-нататъшните, още по-важни политически процеси в страната. Защото, както е тръгнало, „нощта на дългите ножове” в партията ще започне още в нощта срещу 27-и май, и то – колкото и да е нелепо – независимо от изборните резултати.
В това пързаляне по тънкия и пропукващ се лед засега най-добре стоят ДПС (полагащо титанични усилия за консолидиране) и правещата пореден опит за възкръсване традиционна „градска” десница. Техните сметки обаче изхождат от противоположни предпоставки, затова трудно могат да се осъществят едновременно.
ДПС би имало най-добри шансове при ниска избирателна активност, поради което стои настрана от изострящата се обществена дискусия за фрапиращите мащаби на злоупотребата с власт и необходимите мерки срещу тях. А това няма да им донесе ползи, особено ако се надигне силен наказателен вот. При „Демократична България” нещата стоят по обратния начин – те са в основата на кампанията за разобличения и разчитат по този начин да си върнат част от десните избиратели, прехвърлили се към ГЕРБ или демотивирани да гласуват от недомислиците на десницата на предишни избори. В известен смисъл, макар и по различни причини, тактическите интереси на БСП и десницата в момента съвпадат, което дава шансове, но и поражда уязвимости от разнообразен характер.
Истинската битка на тези избори – в степен, непозната досега – ще бъде дали (с всички възможни средства) да се мотивират или демотивират за участие гражданите. А самото наличие на такава дилема показва, че дискусията за резултатите от 30-годишния демократичен преход би трябвало тепърва да започне.
