Александър МАРИНОВ
Забележка. Идеята е заимствана от прекрасната сатирична поема на Валери Петров за зловещия вражи агент „Трите Хаш”, който в края на краищата се оказва … „Някой Некадърник Наш”.
Напоследък у нас е на мода ожалването на многопартийната парламентарна демокрация. Ту премиерът плаши с „пълзяща диктатура” (в странен вариант – осъществявана от опозицията), ту бият тревога, че президентът Румен Радев се кани да оглави военен преврат. На по-сериозно равнище ревниви бранители на конституционното статукво се заемат сериозно с „лов на духовете” на президентската република, все едно тя чука на вратата. Не разбирам защо априори трябва да се отрича възможността за промяна на формата на държавно управление (все пак такова нещо е предвидено в Конституцията), но това е тема на друга дискусия. Сега е важно да изясним защо българският парламентаризъм – като еманация на представителната демокрация – е в криза и кои са неговите душмани.
Тук позоваването на известното произведение на Валери Петров е съвсем на място. Смъртните врагове на българския парламентаризъм не са пълзящите диктатури и готвените военни преврати, нито идеите за дебат относно възможни промени на държавното устройство. Институцията на народното представителство наистина агонизира, но в резултат на днешните български партии и тяхната неспособност и некадърност да спазват базисните принципи на парламентаризма. Съвкупният парламентарен ННН изцежда безмилостно последните капки живот от общественото доверие към Народното събрание. Остава кухата фасада, надписът върху която вече не буди респект и надежда. А, както гласи социологическият постулат (известната „теорема на Томас”), ако хората възприемат нещо като реално (например, като ненужно или вредно), те се отнасят към него именно като към реално явление.
Първата и видима с просто око причина за срива на доверието и уважението към парламента е, че през последните години и особено в настоящия мандат той не върши почти нищо (съответстващо на името му). Доколкото съществува, законотворческата му продукция се превърна в уникална илюстрация на некомпетентност, неуважение към правилата и неприкрит, арогантен лобизъм.
Юристите биха могли да дадат множество примери, но тук е достатъчно да посочим, че 90 на сто от работата на Народното събрание през последните месеци (когато въобще успее да заработи) се състои в поправяне и преправяне на току-що приети актове. В това отношение българският парламентаризъм може успешно да кандидатства за книгата на Гинес с множество изпълнения – например, като внасяне на законопроект за изменение на закон, който … още не е обнародван и следователно не съществува в правния мир. За откровените глупости и всевъзможните недоглеждания въобще няма смисъл да говорим – те се превърнаха в ежедневие.
На същото отчайващо ниво е изпълнението на друга важна функция на парламента – контролът над изпълнителната власт и другите институции, за чието кадрово попълване и функциониране Народното събрание носи отговорност. Излъчените от парламентарното мнозинство ръководни органи творят гафове и груби нарушения, но „слугите на народа” се правят на разсеяни. У нас вече е нормална практика „обратният” парламентарен контрол – правителството контролира законодателния орган, възлага му оперативни задачи и го оценява. Ако отчитаме реалностите, това положение изглежда напълно нормално – депутатите у нас не се избират от народа, а фактически се назначават и освобождават (нарича се „оставка по лични причини”) от партийните вождове и лобита. Затова е логично да се отчитат пред тях, а не пред някакъв си „върховен суверен”.
Тази печална картина е логично следствие от утвърдилата се партийна практика на подбор и (липса на) отчетност на депутатите. С всичките си идеологически крайности, парламентите от началото на прехода изглеждат – като персонален състав – с класи над днешното народно представителство. Достатъчно е да погледнем „богатата палитра” от юристи, финансисти, управленци и други „професионалисти” в сегашното Народно събрание – повечето от тези хора просто толкова могат. Защото са подбирани и ръководени по аршина на техните партийни началници – а те на свой ред олицетворяват по най-точен начин упадъка на българската демокрация. Класическата максима гласи, че при демокрацията се излъчват себеподобните, а не най-добрите. Но и това вече не е адекватна оценка за България – ако подберем на случаен принцип 240 души от улицата, те ще се справят не по-зле, а вероятно и по-добре от тези „избраници”. Поне докато системата не ги разврати.
Проблемът е именно в установената система, а по-точно – в дегенериращата българска партийно-политическа система. Партиите се стремят да овладеят институциите и да ги подчинят на интересите на влиятелните си лобита, като за целта поставят навсякъде лица, готови да слушкат (за което папкат и трупат богатства), а не личности с професионална компетентност, обществен морал и чувство за лична отговорност и достойнство. В тази система дори да попадне някой неповреден млад или въобще свестен човек, пред него има само две възможности – или се адаптира към правилата на системата, или тя го изхвърля.
Тъй като парламентаризмът е преди всичко въпрос на представителство, ясно е, че той е изцяло зависим от състоянието на многопартийната система, а тя е болна, много болна. Поради което има само три възможности за спасение на българския парламентаризъм.
Първата е днешните български партии да се променят, да се избавят от пороците си (най-вече от уродливия клиентелизъм) и да прочистят редиците си, най-вече елитите си. Това звучи добре, но е реалистично точно, колкото „самоизваждането” на барон Мюнхаузен от блатото. Поне що се отнася до парламентарно представените партии, това е кауза пердута, включително защото общественото доверие към тях е изчерпано и никой няма да им даде време и спокойствие да се пречистват.
Втората възможност е да се появят нови партии, различни от сега съществуващите, които да изведат на ключови публични позиции нов тип политически личности. Това би дало възможност досегашната партийно-политическа система да се промени качествено и така да се запази (като цяло) в досегашните конституционни рамки. Подобна възможност не може да се изключи априори, но е практически трудно осъществима, най-вече поради установената от доминиращите днес партии нормативна, финансова и институционна рамка. Ако наистина тръгне да израства нещо качествено ново, то може да оцелее само ако е в състояние да породи мощно обществено движение. Опити за пореден спонсориран политинженерен проект сигурно ще има, но както виждаме, те водят до аналогични резултати. В тази област вече трудно можем да очакваме истинска драма – най-много пореден фарс от по-висок порядък.
Накрая, ако и този вариант не се реализира, независимо дали искаме или не, на дневен ред ще дойде въпросът за коренна промяна на модела на управление и институционното устройство. Посоката е ясна – българското общество иска ясно адресиране на властовите правомощия, но и на съответната лична, пълноценна отговорност, която да замени така удобната и ловко прехвърляна от днешните партии колективна безотговорност. Подобен развой съвсем не означава край на парламентаризма, напротив – ще даде шанс за неговото истинско възраждане.
