Александър МАРИНОВ
И световната и българската политическа история предлагат множество поучителни примери за възход и падение на „втория” след лидера. Почти винаги причината е, че са го припознали (или самият той се е видял) като следващия „първи”. През годините на прехода в тази роля бяха Октай и Дал при Доган, Бакърджиев и Бисеров при Костов, Петков и Овчаров при Станишев. Най-пресната драма е низвергването на Цветан Цветанов. Но едва ли у нас е имало по-умел в издигането и свалянето на „вторите” от Тодор Живков. При него това бе един от важните елементи на гарантирането на властта. В известен смисъл днес Бойко Борисов се опитва да му подражава, но по разбираеми причини се получава не драма, а фарс.
Ръководителите, особено авторитарните водачи, не обичат мисълта, че някой ден друг ще седне на стола им. Поради това всеки потенциален претендент, дори да се кълне във вярност, е белязан с клеймото на съмнението. А когато става дума за най-близкия съратник, се прокрадва зловещата сянка на предателството.
Разумно е да погледнем на нещата и през очите на „втория”. Вероятно са единици политиците на такава позиция, които тайно да не са пожелавали да изкачат последното стъпало до върха. Много често това започва да се възприема като нормално, полагащо се или дори предопределено развитие. Поставянето му под съмнение – било от лидера, било от останалите – се третира като въпиеща несправедливост. А това е удобно оправдание за удар в гърба.
В желанието си да предотвратят подобни претенции, ръководителите често се поддават на изкушението да издигнат най-близо до себе си невзрачни, нехаризматични, наглед неамбициозни дейци, приели веднъж завинаги ролята на черноработници. Вероятно с идеята, че такъв човек не би си и помислил да пожелае нещо повече. Само че това обикновено е фатална заблуда. Нито Ленин, нито най-близките до него Троцки, Зиновиев и Каменев са предполагали какво се таи зад скучноватото излъчване за Сталин.
Но проблемът не е свързан само с личностните качества и преживявания. В политиката издигналият се „черноработник” е този, който съсредоточава в ръцете си неособено видими за публиката, но ефективни атрибути на властта – най-вече текущото решаване на организационните, кадровите и финансовите въпроси. Той работи пряко с хората, обещава и дава реалните облаги от политиката, придобива репутацията на човекът, от когото всъщност зависят нещата.
Между другото, това е самата истина – от „втория” в действителност зависят много неща. Понякога той има по-голяма практическа власт от „първия“. Затова отстраняването му съвсем не е проста и безопасна задача. Тези, които мислят, че новият сезон от играта на тронове с Бойко Борисов и Цветан Цветанов в главните роли е с лесно разгадаем сюжет, се заблуждават. Финалното политическо клане предстои.
В българската действителност на прехода и особено в една завършена клиентелистка партия като ГЕРБ всеки опит да се разчистят такъв тип сметки води до големи сътресения и до тежки загуби за всички, включително за лидера. Причината е, че безгрешни няма и всеки държи останалите с по нещо. Тъй като реалните мотиви за единството е бруталната материална изгода, никой не е готов да отстъпи в името на каузата. При това ангажираните в конфликта страни си дават ясна сметка, че победителят взема всичко, а победеният губи не само завладяното, а – много вероятно – други по-важни неща. В това отношение Тодор Живков бе непогрешим – винаги оставяше на низвергнатия нещо, за да знае, че има още какво да губи. Но днес времената и нравите са други.
И така, по своя неповторим – във всяко едно отношение – начин, Цветан Цветанов обяви война на Борисов, като ясно му подсказа, че „е закачил шпайковете на пирона, но по всяко време е готов да се върне в състезанието”. Нещо повече – той не скри, че ще се бори да възстанови позициите си в ГЕРБ (затова „не е приел постъпилите предложения от други партии”). Някои коментатори възприеха изречението „Ако имах компромат за Борисов, досега да съм го извадил“ като проява на несъобразителност. Може би по-вероятно е да е неособено завоалирано предупреждение за последиците при евентуално загрубяване на играта.
Това поведение на Цветанов не е само предизвикателство към премиера, а на първо място послание към собствения лагер, което незабавно предизвика поредица от разнопосочни реакции. Бившият „втори“ даде знак, че е рано неговите привърженици да бъдат отписвани, а в същото време – че е неблагоразумно Борисов да се опитва да проведе чистка с цел отстраняването им от ключови позиции.
Сигналът бе разбран. Повечето от по-забележимите фигури в ГЕРБ не бързат да вземат ясна позиция. Да, всички славословят Борисов, но не порицават Цветанов и се придържат към пожелателни формулировки в духа на това, колко последният държи на партията и как никога не би й навредил. Има пълна яснота, че завоюваните позиции няма да бъдат отстъпени без бой, защото в случая не става дума само за властово прочистване, а за селекция на кандидати за ритуално жертвоприношение с цел успокояване на разбушувалите се обществени страсти. Бойко Борисов отлично разбира, че не измъчената изборна победа, а показното политическо и наказателно преследване биха му дали отсрочката, необходима за изпълнение на плана за лично спасяване. И той без колебание започна да действа – само за три дни показно бяха „отстреляни“ двама кметове на ГЕРБ, при това Борисов изрично се разграничи от тях.
Цветанов и неговите привърженици не само нямат намерение на сложат глава на дръвника. Рискованият опит за маневри на Борисов неизбежно ще провокира контраатака, която ще има за цел низвергнатият „втори“ да се добере до заветния връх. Сега Цветанов има силен аргумент с особена тежест в партия като ГЕРБ – за разлика от лидера той не предава своите, а е готов да се жертва, за да ги защити. Заемащите властови позиции напълно биха подкрепили тази линия, дори с цената на риска да се опълчат срещу „първия“. Красноречивият жест на арестувания кмет на пловдивски район (соченето с пръст нагоре, където са отивали парите) подсказва възможните усложнения.
От тази гледна точка позицията на Борисов в по-нататъшните действия за прочистване на ГЕРБ съвсем не е непоклатима. Той е изправен пред класическите дилеми на всяка подобна чистка. Първо, докъде да стигне операцията – да се ограничи до Цветанов и най-близкото му обкръжение, или да подмени тотално неговите кадри. Второ, как да отстрани мнозина омърсени, а в същото време да внуши, че партията и лично той са чисти като детска сълза. Трето, как да реши тази главоблъсканица в ситуация на цайтнот преди местните избори.
Вероятно Борисов е смятал, че Цветанов ще подвие опашка и ще се скрие да ближе раните си. Вместо това ще получи война – ако не открита, поне партизанска – в момент, когато се нуждае от партията си повече, отколкото партията му се нуждае от него.
