Александър МАРИНОВ
Поведението на мнозинството от българските избиратели на евроизборите отправи към партиите ясен сигнал. Засега единствено ДПС се опитва да отговори на посланието с промяна (или поне показвайки видимост на промяна) в политиката си. При това – чрез рязък завой в социална посока чрез пакет сериозии данъчни законодателни инициативи. Контрастът с другите партии е видим – останалите или разчистват лични сметки, или се спотайват като умрели лисици.
Възможно е демаршът на движението да е просто имитация на активност за стабилизиране на поразклатеното електорално влияние. Още повече – като се отчита нулевия шанс сега да бъдат предизвикани реални законодателни последици. Но има аргументи и в полза на обратното предположение.
Преди всичко, досега ДПС нито веднъж – и на власт, и особено в опозиция – не си е позволявало заиграване по темата за данъците. Това поведение винаги е било представяно като доказателство (най-вече в Европа) за автентичната либерална природа на движението. Отклонението от строго следваната линия едва ли е конюнктурна импровизация.
Второ, инициативата се анонсира не от традиционните говорители по финансовите и данъчните въпроси, а от фигура с друг статут в ДПС и имидж сред неговия електорат. Каквото и да се говори за Пеевски, наблюдателите обикновено пренебрегват (или не познават) неговия образ и влияние сред избирателите на движението. Това, че той, а не друг обявява социалния завой на ДПС, не е случайно.
Накрая и най-важно, това препозициониране трябва да се интерпретира не изолирано, а в контекста на цялостната динамиката на българския политически живот. В ДПС има хора, които добре разбират, че процесите навлизат в преломна фаза.И не само го разбират, а – за разлика от останалите – се опитват да намерят политически отговор на предизвикателствата.
Кои са най-важните характеристики на ситуацията, които дават основание да бъде определена като преломна и, съответно, налагат съществени промени в курса на политическите партии?
Преди всичко, в глобален план парадигмата на неолиберализма е изчерпана и като теория, и като практика. Под различна форма и според спецификата на различните общества предстои социален завой, обусловен не от идеологически, а от суперпрагматичн причини. Човешкият капитал става решаващ, а това изисква нова, по-социална философия на управление.
Този проблем е съдбоносен за България. Разбира се, преосмислянето на данъчната политика не изчерпва необходимите промени, но преразглеждането на налозите над основните ресурси за физическо и духовно развитие на човека има символно значение.
На второ място, във вътрешен план „ерата Борисов/ГЕРБ” е към края си. Рецептата за контрол над властовите и други ресурси, а оттам – върху обществото, не работи – не случайно бе пожертван „главния аптекар” Цветанов. Не става дума просто за отмиране на една личност или една партия, а за предстояща смяна на цяла философия на властта, която господстваше десет години и изглеждаше неопровержима. Нито политици, нито анализатори се замислят сериозно как ще изглежда българската политика след ГЕРБ, и напразно. Промяната ще е драматична, въпреки че посоката, която ще поемат събитията, не е предопределена.
Трето, досегашният политически хегемон върви към упадък, но (поне засега) алтернатива не се забелязва, налице е само нарастващ обществен стремеж да се търси такава. БСП не се разпознава като нещо принципно различно от ГЕРБ и не се вижда как би могла да излезе от това положение. Останалото е кълбо от слухове и предположения, в което няма реално действие.
Чрез завоя си, колкото и да изглежда нерелевантен за текущата политическа ситуация, ДПС печели инициатива и маркира навлизане в нови политически територии. Ясно е, че движението няма как да мине за алтернатива на статуквото, но пресметливо се обозначава като резонен партньор, с което се опитва да гарантира и собствените си партийни интереси.
Четвърто, ръководството на ДПС си дава сметка, че действат социално-икономически, политически и международни фактори, които застрашават влиянието и дори оцеляването му. Често се допуска, че движението и неговият електорат са неуязвими за общите негативни процеси, притискащи България. Но това не е вярно. Демографската криза и емиграцията засягат и българските турци, все повече са опустелите села в районите, населени с компактни маси избиратели на ДПС. Друга заплаха (която не е хипотетична), е враждебното отношение на днешното турско ръководство. Опитът да се разцепи движението с помощта на Лютви Местан се провали, но Ердоган не е от политиците, които се примиряват с пораженията. Също така, не е трудно да се забележи, че има проблеми с мобилизацията на избирателите на ДПС, ясно е, че типичните организационни методи вече не са достатъчно ефективни.
Накрая, наближават местни избори, на които не само ще се отстояват „свои” територии, но и ще се търсят възможности за нови партньорства, при това не само с локално значение. В ДПС вероятно разбират, че традиционното коалиционно политическо брокерство е опротивяло на хората и ще трябва да се търсят по-сериозни и приемливи за обществото основания за сдружаване, свързани с реалистични и публичнозначими местни политики и проекти.
Разбира се, можем да спекулираме дали конкретната данъчна инициатива на ДПС бележи началото на сериозен политически завой и дали тя ще бъде успешна или не. Но не можем да оспорим факта, че засега движението е единствената политическа сила, която показва разбиране за необходимостта от промяна. На фона на идейната и кадровата стерилност на останалите това не може да не бъде отбелязано. Впрочем, някои по-схватливи представители на БСП веднага биха тревога за „засилената конкуренция в сферата на социалната политика”. Но нищо повече. Вместо да търсят политически и обществен диалог по значими въпроси като данъчната реформа, социалистите тръгнаха да ухажват ГЕРБ за консултации относно партийните субсидии.
Казаното дотук откроява една типична слабост в доминиращите обществени представи за алтернативността. Желанието за алтернатива на днешното неблагополучно (за повечето българи) положение се свежда преди всичко до оглеждане за нови личности. А би трябвало да е усилие за произвеждане, обсъждане и налагане на нови идеи – добре обосновани, ориентирани към дългосрочната перспектива на обществото, способни да вдъхновят и поради това имащи потенциала да обединяват.
Ако трябва да бъдем точни, само личности с нов манталитет и различни представи за смисъла на политиката могат да родят и отстояват необходимите нови идеи и политики.
По идеите ще ги познаем, не по одеждите.
