Епидемията от политически сензации

Протест срещу Иван Гешев антигешев

Александър МАРИНОВ

 

Напоследък ни залива вълна от сензационни версии, прогнози, оправдания и обяснения на събития и постъпки на политици, партии, държавни органи и длъжностни лица. Можем да кажем, че жълто-сензационното е модният хит на настоящия политически сезон. Този способ за привличане на публика отдавна представлява единственото спасение за множество медии или позаглъхнали знаменитости. Проблемът днес е в това, че сензацията се превърна във „второто Аз” на личности и институции, чийто основен актив би трябвало да е доверието на обществото. А доколко може да вярва обществото, например, на един министър-председател, който съвсем сериозно твърди, че днешните хакери атакуват държавата през … микровълновите печки?

Някои възприемат тази тенденция на майтап и я използват за заточване на остроумието си. Може би би било смешно, ако не беше тъжно, унизително и в известен смисъл страшно. Да разгледаме само няколко примера от последните месеци. Пуска се фишек, че протестите срещу единствения кандидат за главен прокурор щели да прераснат в метеж срещу властта. Източникът е максимално ненадежден, да не кажем комичен. Въпреки това новината се подхваща не само от жълти сайтове, но и от уж авторитетни медии. Но нещата не спират дотук – в обсъждането на сензацията най-сериозно се включват институциите (прокуратура, ДАНС, МВР) и започват да разясняват как са готови да противодействат на мнимата заплаха.

В цялата история наистина има нещо смешно и тъжно. Това не е появата на подобни абсурдни „новини”, а тяхното съзнателно използване (а вероятно и генериране) за постигане на немаловажни политически цели. Ако бъдещият (по всяка вероятност) главен прокурор и лобитата, които го подкрепят, са опрели до такива „аргументи”, като нелепи слухове за преврати и агитки от мутри, скандиращи в подкрепа на законността, значи нивото е паднало отчайващо ниско.

Или да вземем друг пресен пример – сензационното разкриване на зловещата руска „шпионска мрежа”, включваща ръководството на движението „Русофили”. Дори отявлените русофоби се отнесоха скептично към нарочените пишман-шпиони, да не говорим за трезвомислещата публика. За всеки разумен човек е ясно, че зад този скандал има нещо друго (или няколко други неща). Едни наблюдатели разпознават почерка на организираните от западните служби антируски провокации, други обяснения са по-прозаични и идентифицират мощни икономически интереси, борещи се за остатъците от империята КТБ. И двете възможни обяснения са сериозни, но опитът такива инициативи да се реализират чрез скалъпени сензации оставя впечатление не само за ниско професионално и интелектуално ниво, но и за поредното пропадане на авторитета на институциите.

Прерастването на сензациите от евтина стръв за неособено интелигентни читатели и зрители в инструмент на „сериозната” политика говори за падението на българските политици и контролираните от тях институции. Сензацията може и да привлича временно вниманието на част от обществото, но не след дълго поражда неизбежно разочарование и недоверие. Затова не бива да се чудим и вайкаме, че българите нямали доверие на държавните институции.

И как да имат, при положение, че една седмица след безпрецедентното спиране на излъчването на програма „Хоризонт” на БНР все още няма убедителен отговор, а се каканижат безсмислени и сензационни обяснения, все едно, че да спреш национална обществена медия е да отвъртиш бушона от електрическото табло. Както неведнъж сме отбелязвали, българската държава и нейните институции не само не решават проблемите на хората, а напротив – дори допринасят за усложняването им, а на всичко отгоре засипват обществото с абсурдни (и видимо гузни) обяснения и оправдания. Лекотата, с която се тиражират сензации от рода на горепосочените, е толкова непринудена, че с основание мнозина от нас се питат – управляващите държавата идиоти ли са или са решили, че могат безнаказано да ни правят на идиоти.

При това проблемът не е свързан просто с една или друга конкретна личност. Той се корени в общовалидната липса на реална отчетност и отговорност на лицата, заемащи публични длъжности. А при тях думите също са действия. Би трябвало разпространяването на сензационни глупости от лица, изпълняващи служебни задължения, да се третира като уронване на авторитета на държавата и подкопаване на доверието на гражданите в нея и да се санкционира до адекватен начин. Но както се пее – а дано, ама надали.

Лошото е, че зачестилото лансиране на сензационни версии и обяснения наистина се превръща в привичен инструмент за отвличане на вниманието от реални проблеми и пропуски. Докато премиерът обясняваше как зловещите хакери могат да проникнат в съкровените ни тайни с помощта на безобидни микровълнови печки, а отговорен представител на прокуратурата разобличаваше коварния план за контрол над пръскачките около парламента, истината за драстичното източване на базата данни на НАП остана забулена. Всичко се изчерпи с една солена глоба, която – разбира се – ще платят пострадалите.

Както е тръгнало, скоро институциите и длъжностните лица, на които разчитаме да защитават нашите права, да бдят за спазването на законите и да ни уважават като граждани, от които произтича цялата власт, ще започнат да обясняват провалите си с намесата на извънземни или свръхестествени сили.

Свеждането на сериозната политика до сензации и всекидневни махленски сплетни и слухове има тежка цена. Недоверието към държавата и нейните политики може да има сериозни последици за обществото и всеки от нас. Недостоверната информация, или нескопосаните опити за прикриване на части от информацията могат да тласнат хората към неправилни решения. Достатъчно е да припомним масовото нежелание на родителите да ваксинират децата си.

Да не говорим, че нито една държавна политика, колкото и необходима и правилна да е, няма шанс да успее, ако не се ползва с доверието и подкрепата на обществото. Доверието е най-ценния капитал на всяка власт, който лесно се пилее, но трудно се възстановява. А най-прекият път към необратимото му разпиляване е именно разпространяването с лека ръка на сензации, които оскърбяват здравия разум на обикновения, средостатистически български гражданин.  

Възстановяването на доверието в институциите е нещо много по-трудно и продължително от преустановяването на практиката на обществото да се поднасят нелепи сензации. За да тежат, посланията на институциите трябва да са основани на проверени факти и стабилна логика. А това предполага друго качество и на техните ръководители, и на начина, по който е изградена и функционира системата на публичното управление.                         

 

 

              

 

 

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Смятате ли, че масовите назначения без конкурс в бордовете на държавните фирми трябва да продължават?

Подкаст