Темата за социалното неравенство е сред акцентите в предизборната надпревара на кандидатите на Демократическата партия в САЩ. Сенаторът демократ от Върмънт – Бърни Сандърс, огласи на 24 септември предложението си за въвеждане на нова данъчна скала за най-богатите американци, която би редуцирала значително състоянията им. Идеята на Сандърс де факто е заимствана от съпартийката му и съперник в битката за номинациите за президентските избори в САЩ през 2020-а – сенатор Елизабет Уорън от Масачузетс. И двамата искат да облагат цялото натрупано състояние на богаташите, а не само годишните им доходи – изключително агресивен подход за орязване на активите на милиардерите. Тезите им са доста смущаващи за опонентите им от управляващата Републиканска партия. Което означава, че се нуждаят от корекции, за да могат евентуално да бъдат осъществени на практика.
Нов модел за справяне с неравенството на доходите предлагат Натан Гардълс и Никълъс Бергрюн – съоснователи на института "Бергрюн" в Лос Анджелис. Те лансират идеята за национален държавен фонд, който ще се справи със съществуващите в момента дисбаланси в икономическата мощ между богатите компании и индивиди и публичния сектор. Тезата им представя Рана Форухар – американски бизнес коментатор, отговорен редактор на "Файненшъл таймс" и анализатор на световната икономика за "Си Ен Ен". Тя излага вижданията си в коментар за "Файненшъл таймс", публикуван в края на миналата седмица, чиито основни тези представяме тук.
Основателят на "Фейсбук" – Марк Цукърбърг, смята, че Елизабет Уорън е "екзистенциална" заплаха за неговата компания, пише Рана Форухар. Това може и да е вярно. Кандидатът за президент на Демократическата партия на САЩ би желала не само да разбие технологичните гиганти, но и да облага с високи данъци мастодонтите като "Фейсбук" и хората от "кръжока" на Цукърбърг. Въпросът е дали тя ще получи номинация от съпартийците си (което е много вероятно), дали ще спечели изборите (което също е възможно, особено ако Америка изпадне в рецесия) и след това – дали ще може да вкара в действие предложенията си.
Богатите трябва да плащат по-високи данъци, особено върху приходите си от инвестиции. Почти половината от доходите на редовите американци отиват за налози, а дразнещото в случая е, че те са в резултат на реално положен труд. Докато онези, които печелят пари от растящите цени на фирмените акции, внасят много по-малко. Всъщност, промяната именно на тази политика е ключовата теза в книгата "Триумфът на справедливостта" на Еманюел Саец и Гейбриъл Цукман, които съветват госпожа Уорън по данъчните въпроси, включително и как да се облага именно натрупаното състояние, а не просто годишния доход.
За повечето американци обаче идеите на Уорън са спорни. А много демократи се изнервят даже само при споменаването на думата "преразпределение". Освен това, ако Демократическата партия не успее да спечели мнозинство и в двете камари на конгреса, прокарването на генерални данъчни реформи ще е много трудно, защото републиканците са твърдо против.
Какво би станало обаче при "предварително разпределение"? Това е термин, използван от Натан Гардълс и Никълъс Бергрюн – съоснователи на института "Бергрюн" в Лос Анджелис. Те лансират идеята за национален държавен фонд, който ще се справи със съществуващите в момента дисбаланси в икономическата мощ между богатите компании и индивиди и публичния сектор. Такъв фонд, например, може да купи дялове във фирми, които печелят от публични инвестиции или от публични данни. Дигиталните компании, включително "Фейсбук", "Гугъл", "Епъл" и "Амазон", със сигурност попадат в тази категория. Техните продукти до голяма степен са производни на системи, финансирани от проучвания на федералното правителство – Интернет, "Джи Пи Ес", сензорни екрани – или на използването на персонални данни.
Изземването на ценните книжа на съществуващи компании не е политически възможно, нито е честно, защото никой не може да промени постфактум правилата на играта. Но покупката или търсенето на дялове в нови субекти е осъществимо. Норвегия и Сингапур имат управлявани от държавата фондове, а Израел създава аналогично дружество. В Германия държавата притежава дялове в едри компании. И в двата случая приходите от тези инвестиции се изразходват в полза на обществото. Дори богатите на суровини американски щати като Аляска и Уайоминг имат опит в управлението и разпределението на постъпленията от природните богатства в публичен интерес. Споделянето на богатството на компании, които извличат полза от финансирани от данъкоплатците проучвания или от първоначални инвестиции в по-широка група дружества, е идея, която приляга на сегашната нова ера на "акционерен капитализъм". Тя вероятно ще е необходима и в епохата на "цифровия капитализъм", при който официалните власти се борят да открият най-добрия начин за "пленяване" на корпоративното състояние, което може да се движи навсякъде по света.
Или, както обобщава ОИСР размяната на нови данъчни идеи за дигиталната ера при проведените напоследък консултации, "разпределението на данъчни права не може повече да се дефинира ексклузивно до физическото присъствие. Защото сегашните правила датират от 20-е години на миналия век и вече не са достатъчни да гарантират честно разпределяне на данъчни права във все по-глобализиращата се планета".
Светът може и да не се чувства чак толкова глобализиран в наши дни, но данните и електронният адрес могат да се разпространяват навсякъде. Междувременно, ние се пренасочваме към икономика, която ще се основава все повече и повече на интелектуална собственост. Това внася дълбоки промени в пазара на труда, измествайки по-добре платените работни места, защото софтуерът, роботите и изкуственият интелект имат по-голям потенциал. Очевидно е, че при този сценарий богатството трябва да се овладява и да се споделя по нови начини, за да не се задълбочи още повече разделението на обществото, констатира в коментара си Рана Форухар.
В този смисъл е уместно именно Калифорния, където се създава тази по-високопродуктивна и по-променяща се като работни места технология, да е водеща в намирането на решения. През 2016-а щатът създаде инвестиционен фонд за всички жители, включително и за онези, чиито работодатели не предлагат пенсионни планове (каквито имат не повече от половината американци и този дял вероятно ще намалява). Очевидно, калифорнийското дружество ще може да се разрасне до ранга на сингапурския Central Provident Fund – задължителен спестовен план, в който вноски правят и работниците, и работодателите, и средствата от който гражданите могат да ползват не само за пенсии, но и за здравни грижи или за жилища.
Въпросът е как да се финансира подобна държавна програма извън индивидуалните вноски. Калифорния може да създаде собствен фонд от глобите, които налага на компаниите, нарушаващи новите дигитални нормативи за защита на личните данни. В някои случаи те са по-стриктни от европейските. Средствата от тази държавна структура могат да се харчат за подобряване на инфраструктурата или да отиват при обикновените граждани чрез индивидуални планове, които да се използват за всичко – от образование до здравеопазване и пенсии. Подобна програма би могла да върне баланса на силите между държавния и частния сектор – жизнено важен въпрос за демократите, като същевременно запази любимия на консерваторите индивидуален избор – рядък случай на печеливша за всички участници в процеса икономическа стратегия.
