Александър МАРИНОВ
Шоуто, изнесено от Волен Сидеров в студиото на „Референдум”, постигна основната си цел – привлече общественото внимание към затъващата „Атака” и нейния лидер. Реакциите бяха бурни, интерпретациите – разнообразни, макар че възмущението на голяма част от политиците и журналистите бе лицемерно. Твърде много „крадци” на обществено приличие ревнаха по Сидеров „Дръжте крадеца!” Практически бе подминато неадекватното поведение на ръководството на БНТ в тази ситуация, въпреки че водещата Добрина Чешмеджиева прояви достойно за уважение самообладание. Вместо да пишат гневни декларации и да налагат „ембарго” на Сидеров (а защо само на него, след като и други участници в предаването се държаха неприемливо), отговорните фактори просто трябваше да спрат излъчването в началото на инцидента. И тогава шоуто нямаше да реализира замисъла си – да стигне до един определен сегмент от избирателите и да ги надъха срещу институциите, генерирайки подкрепа за съответните политически партии и личности.
Оценката на подобно публично поведение не се нуждае от особени аргументи, но остават открити други, по-важни въпроси – защо това поведение се котира сред част от обществото и кой носи отговорността за формирането на нагласите сред тази (не би било пресилено да кажем) лумпенизирана маса? Казано на езика на политическия маркетинг, просто има „търсене”, затова има и „предлагане” – ако политическото хулиганство нямаше притегателна сила за поне част от българите, то нямаше да е толкова типичен инструмент в нашенската политика. Можем да дадем и огледалния, неутешителен пример – спокойното, интелигентно и уважително поведение се приема като проява на слабост, затова и малцина са публичните личности у нас, които го владеят и прилагат.
Всъщност сега берем отровните плодове на заливащото ни три десетилетия комерсиализирано опростачване на нацията. Политиката не е и не може да бъде изолирана от останалите процеси в обществото – както политиците, така и избирателите са продукт на една и съща образователна система, семейна среда, медийна политика. Преходът затова се забатачи и е много далеч от завършване, защото бяха установени про форма политически плурализъм и пазарни отношения, но не бе изградено най-важното – ценностна система, която да ръководи поведението на хората в новите условия. Деградирането на образованието, премахването на възпитателната му функция, ерозията на семейството и вакханалията на агресивна медийна простащина дадоха „резултат” във всички области на обществения живот.
В частност, липсата на солидна ценностна опора на такава важна публична функция като политиката доведе до изопачаването на самия смисъл и предназначението й. Неуважението към правото, обругаването на институциите, омаскаряването на опонентите са само симптоми на вътрешното загниване на политическото у нас. Политиката отдавна не е служене на обществото, а един от най-безопасните начини за бързо забогатяване. Партиите се превърнаха в ООД-та, при това една част от тях – на издръжка на обществото. Всичко е позволено, всичко е приложимо в името на печеленето на още и още власт и пари (оплетени в порочен кръг).
Истинската диагноза на болестта, която разпространява в обществото ни политическата вулгарност, е тоталната липса на публична отчетност и отговорност – за думи, дела и последици. Именно защото липсват действени механизми, които да принуждават политиците и другите публични личности да се отчитат и да носят отговорност за постъпките си, те и приближените им се чувстват недосегаеми и свободни да прилагат всякакви средства за постигане на ламтежите си.
В това отношение Волен Сидеров съвсем не е единствен. Неговата постъпка (както е известно, не първа по рода си) трябва да бъде порицана, но той не бива да служи като прикритие за останалите, които постъпват по същество аналогично. Например, да обвиниш (без никакви факти и аргументи) държавния глава, че служи на чужда държава е не по-малко скандално и вулгарно, отколкото да наречеш опонента си в студиото гей.
„Примерът”, даван от ръководители на партии и – което е още по-лошо – държавни институции, е силно заразителен. Достатъчно е да хвърлим поглед на поведението на съвременната лумпенизирана интернет-тълпа – тролещите глутници, обсебили почти всички форуми. Вероятно една част от тях го правят за пари, но при повечето екземпляри от тази порода политическата и човешка вулгарност извират отвътре съвсем непринудено. Те не играят роля, те са си такива.
Така заразата на политическата простащина пълзи все по-далеч. Предава се на младите поколения, превръща се в правило на поведение в държавните институции. Преди време кметицата на един малък град бе ходила да заплашва собствениците на фирма, че ще им отнеме разрешителното, ако … назначат на работа младо момиче, председател на местната организация на опозиционна партия. Подобно „мачкане” на хората в малките населени места е повсеместно, въпреки че скоро ще му се види краят. Въпросът е другаде – дали след като си отидат от властта днешните носители на такова поведение, заедно с тях ще изчезне това вулгарно използване на публичното положение?
В съзнанието на голяма част от българите политиката се възприема като „мръсна работа”. Това положение само по себе си е ненормално и говори за сериозно заболяване на обществото. Управлението на общите дела не може да е мръсна работа, но за съжаление, придобива такъв облик, когато до него бъдат допуснати мръсни хора. Арогантният, вулгарен тип е такъв навсякъде, а когато е гребнал от кацата с меда, губи всякакви задръжки. Ето защо е крайно време да разберем, че до политиката и особено до държавните институции не бива да бъдат допускани всякакви хора. Така стигаме до ролята на партиите и начина, по който те я изпълняват днес.
Крайната дума кой да ни управлява принадлежи на гражданите (в качеството им на избиратели), но пряката отговорност именно лежи върху партиите, доколкото излъчването на политическото представителство е тяхна основна функция. Един от неоспоримите аргументи в полза на твърдението, че българската партийно-политическа система е тежко увредена, е именно уродливият кадрови подбор – вътрешнопартиен и в държавните институции. Днешните политически партии не са способни да излъчат дори вътре в себе си подходящи ръководители и да ги контролират, а какво да говорим за ставащото на следващия етап, когато почувствалите се недосегаеми партийни началници придобият лостовете на държавната власт.
Вярно е, че при демокрацията (особено в нейните по-примитивни или увредени форми) подкрепа получават не най-добрите, а себеподобните. Но именно затова способността да избираш трябва да се възпитава, стига да бъдат използвани верните стандарти, основани на истински ценности. От тази гледна точка проблемите не започват, а завършват в телевизионното студио или на трибуната на парламента. Там просто констатираме неспособността си да направим добър избор, поверявайки властта в достойни ръце.
