Как се наливаха основите на третия по богатство в света османски архив, който днес е в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”?
Отговорът на въпроса се крие назад в историята ни и е свързан със съдбата на османските вакъфски библиотеки след Освобождението. За нея разказа проф. Орлин Събев от Института по балканистика към Центъра по тракология на БАН в навечерието на 150-годишнината на Българската академия на науките. Това стана по време на конференция „Съдбата на вакъфските имоти в България в условията на прехода от имперско към национално държавно управление“.
Оказва се, че опазването на османските библиотеки е свързано с временното руско управление след Освобождението, което има подчертан научен интерес към тях. Подготвяйки военната си операция, руските власти обмислят и научна експедиция. Първоначалното им намерение е издирване на материали за средновековното минало на българския народ и за книжовното наследство на южните славяни. В хода на войната обаче се установява, че в завладените османски градове има много богати османски библиотеки. Натрупаните ценни книги са толкова много, че руснаците няма как да ги пренесат, заради което пристъпват към опис на наличните книжни фондове и към прехвърлянето им в София с цел селектиране. Тъй като руснаци не са били подготвени предварително, че ще трябва да обработят толкова голяма по обем книжнина, един от хората, които им помагат в така наречената „научна експедиция” е бъдещият министър на просвещението Марин Дринов, участващ в оценяването на османските книги.
По думите на Орлин Събев една сравнително малка част от селекцията е изнесена в Русия, а по-голямата – се дава на тогавашната Народна библиотека и се формира богатия й „Източен отдел” (по-късно „Ориенталски отдел”), в който има близо 4000 ръкописи и старопечатни книги.
Има три основни фактора, допринесли за запазването на ценните книги от близо четиридесетте османски вакъфски библиотеки:
1. българският фактор – основаването на „Източния отдел” на Народната библиотека е израз на желанието на българската държава да ги задържи при себе си;
2. руският фактор – от руска страна книгите от османския период са възприемани като военна плячка; запазено е копие на циркулярно писмо на руски език от 3 април 1878 г. от търновския губернатор Михаил Алексеевич Домонтович до полицейския началник на Търново, в което се обяснява, че по настояване на Факултета по източни езици на Санктпетербургския държавен университет руският министър на просвещението граф Дмитрий Толстой моли за съдействие по въпроса за опазването на библиотеките, заварени по време на войната. Те „в качеството си на наша военна плячка” могат да бъдат предоставени на библиотеката за източни езици към Санктпетербургския университет.
Към днешна дата в няколко държавни библиотеки в Москва и в Санкт-Петербург, както и в Института за източни ръкописи към Руската академия на науките, има книги, които са били част от османските библиотеки на територията на България.
3.османският фактор – османската държава разглежда този тип книжнина като част от наследството си и заради това предявява претенции към книгите от вакъфските библиотеки; през 1882 г. по инициатива на султан Абдул Хамид II се основава първата държавна Османска библиотека – Османска обществена библиотека, която по-късно се трансформира в държавна библиотека „Баязид” в Истанбул. При самото й основаване се поставя задачата – в страните, загубени от Османската империя във войните, да бъдат изпратени специалисти, които да издирят книжните колекции и да ги съберат в новата държавна библиотека. В края на 1887 г. и началото 1888-а в София се съставя комисия с няколко български представители и един турски, които описват голям брой от търсените книги (най-вече от видинската библиотека). В крайна сметка в Народната библиотека остават 650 книги, а 2635 по списък са предадени на османското правителство и в момента също се съхраняват в държавната библиотека „Баязид”.
С най-голям фонд от османските вакъфски библиотеки е видинската, чиито основни съкровища представляват библиотеката на Осман Пазвантоглу и на неговите родители. Следват самоковската, софийската, кюстендилската и шуменската.
Самоковската библиотека – общо 2485 подвързани тома, както и 10 големи сандъка с неподвързани, разпилени книжа – е пренесена най-рано в София – още през 1879 година.
Софийската библиотека с османски книги се премества в Народната библиотека едва след 1946-а.
От кюстендилската библиотека на няколко пъти са били изисквани книги от Народната библиотека – веднъж през 1908 г. и втори път през 1912-а.
През 1893 г. за отговорно пазене в Народната библиотека е пренесена част от шуменската библиотека – 800 ръкописа. Друга част (над 1600 тома) остават в Шумен и се пазят от местната мюсюлманска общност. Шуменската библиотека е основана през 1744 г. от Шериф Халил паша и заради това тъкмо към нея има подчертан интерес от турска страна – част от книгите й попадат в Турция в различни периоди – има документи, че 480 книги и ръкописи с печата на Шериф Халил паша постъпват в държавната библиотека „Баязид” по време на Балканската война, а други – по-късно. Любопитна подробност е, че Шериф Халил паша назначава калиграф, който създава шуменската калиграфска и изобразителна школа, оставила едни от най-красивите образци на Корана. Засега в Националната библиотека има само един препис от тези удивителни артефакти, който постъпва в нея много по-късно. Част от шуменските ръкописи – около 250-300 тома – пристигат в Народната библиотека чак през 1947-а, но сред тях няма образци на Корана, а те могат да бъдат видени от изследователите в различни частни колекции по света, включително и в най-голямата частна колекция на мюсюлмански културни ценности Khalili Collection в Лондон. Остава загадка как те са попаднали при частните колекционери. Според Вера Мутафчиева един от библиотекарите в Шумен, по времето, когато местната библиотека е била филиал на Ориенталския отдел на Народната библиотека, емигрира в Турция, взимайки със себе си и ориенталските съкровища. Това предположение на Мутафчиева се потвърждава от факта, че и в библиотеката на Истанбулския университет има изключителни орнаментирани преписи на Корана, които са от шуменската колекция.
Накрая изводът, който направи изследователят Орлин Събев, бе, че ако през османския период, през XIX век, има тенденция на сливане и окрупняване на фондовете и създаване на големи обществени библиотеки, то след Освобождението те по различни обстоятелства се разпиляват и поемат по различни пътища. Така колекциите, които са принадлежали на една и съща библиотека се разделят. Днес изследователите имат за задача да възстановят какъв е бил техния първоначален книжен фонд и по този начин, поне на хартия, да възстановят разделените „книжни семейства“. Защото макар и да разполагаме с третия по богатство в света османски архив, изследователите биха ни дали възможност да си го представим още по-богат и по-красив.
