Наскоро Министерството на финансите публикува за обсъждане някои промени в данъчното законодателство, които (при одобрение) да влязат в сила от следващата година. Предложенията в голямата си част са оправдани, но по-скоро могат да се третират като „козметични“. По-нататък ще направя кратък коментар на проектопромените, като ще обърна внимание на по-сериозните проблеми в данъчната ни система.
• Една от предлаганите промени е свързана с отчитането на вътрешнобщностни доставки. Основната цел е да се осигурят повече доказателства, под формата на първични документи, с оглед минимизиране на данъчни измами;
• Въвежда се т.н. режим на складиране на стоки до поискване, с който за чуждестранни фирми, които поддържат някакви наличности на склад за клиент в България, няма да се изисква регистрация по ДДС в страната. По-съществено е предложението целящо да предотврати многобройните промени в регистрацията на фирмите, които искат да избегнат регистрация по ЗДДС. Проектът предвижда при последователно извършване на еднородна дейност от две или повече свързани или привидно несвързани лица в един и същ обект/едни и същи обекти, в облагаемия оборот на всяко следващо лице да се включва оборотът, реализиран от всички лица, извършвали дейността в обекта/ите преди него, за период не по-дълъг от последните 12 последователни месеца преди текущия месец. Идеята по-принцип е добра, но практическото ѝ осъществяване ще е трудно. Заинтересувани лица вече са поствали на сайта за коментари на закона много конкретни случаи в които предлаганата промяна няма да е възможно и/или справедлива;
• Предвижда се въвеждане на няколко директиви, инициирани от (ОИСР), насочени към уеднаквяване на данъчната основа и противодействащи на практиките за избягване на данъци и незаконно прехвърляне на печалби. Въвежда се данъчно облагане при напускане което означава, че когато данъчно задължено лице трансферира активи извън страната или променя юрисдикцията, на която е местно лице за данъчни цели, то капиталовата печалба, създадена, но не реализирана на територията на страната, ще бъде обложена. Правят се и промени, касаещи случаите на неизпълнение на условия при преотстъпване на корпоративен данък. В този случай данъкът се дължи в пълния му размер и не може да се прилага възстановяване на преотстъпен данък в размер на неизпълнената част от ангажимента за инвестиране. Мерките са разумни, но ще засегнат много малко български фирми и няма да имат съществен фискален ефект;
• Предвид бързото нарастване на обемите на дистанционната търговия се предлагат по-сериозни задължения на куриерите и пощите при пренос на пратки, особено в случаите когато се търгуват акцизни стоки;
• Възобновява се задължението за деклариране на даренията, като данъкът ще се събира от нотариусите, изповядващи сделката, и ще се очаква леко повишаване на събираемостта на местните данъци;
• Прехвърлянето на акции или дялове, които дават на притежателя им права на собственост върху недвижим имот, ще се третират като „доставка“ и ще трябва да се плаща ДДС. Целта е да се избегне практиката собствеността върху недвижими имоти, предназначени да бъдат използвани за жилищни нужди на физически лица, да става през прехвърляне на акции и дялове, като по този начин се избягва плащането на ДДС.
• Предлага се туристическият данък да се определя въз основа на данните за броя на предоставените нощувки през календарния месец. Те се съдържат в новоразработената Единна система за туристическа информация. Увеличават се правомощията на общинските служители, които определят данъчна оценка за недвижими имоти на предприятия.
• Отпада задължението към годишната данъчна декларация по Закона за данъка върху доходите на физическите лица да се прилагат документи за внесените през годината лични осигурителни вноски.
С изключение на промените касаещи честите пререгистрации на съществуващи фирми с оглед избягване на регистрация по ДДС, останалите предложения едва ли ще имат много противници. Заслужава по-сериозно да са обсъди възможността за покачване на задължителния праг за регистрация по ЗДДС, който в момента е 50 000 лв. и очевидно е нисък. С това обаче проблемите в данъчната система не се изчерпват. Един по-задълбочен анализ очертава редица нерешени проблеми:
• Структурата на данъчните приходи остава общо взето непроменена вече повече от две десетилетия. Икономическата теория постулира, че облагането на печалбата и индивидуалните доходи има по-силно изразен негативен ефект върху икономическия растеж в сравнение с данъците върху потреблението (косвените данъци). Това може да се тълкува като аргумент в полза на косвените данъци. В същото време трябва да се припомни, че големият недостатък на косвените данъци е тяхната регресивност, което не позволява постигането на по-голяма справедливост при разпределението на данъчното бреме. От тази гледна точка все по-наложително е да се дискутират евентуални реформи в посока увеличаване дела на преките данъци за сметка на косвените и преосмисляне на пропорционалното облагане. Сравнението със структурата на данъчните приходи в страните от ЕС е силен аргумент в тази посока – ясно се вижда, че структурата между преките и косвени разходи в България сериозно се разминава с тази в страните от ЕС. Докато средно за ЕС данъчната тежест е равномерно разпределена между преки и косвени данъци, в България косвените данъци имат сериозен превес.
Доколкото осигурителните вноски са регресивни (предвид наличието на максимален осигурителен доход), а подоходното облагане е пропорционално, превесът на косвените данъци допълнително засилва регресивността на цялата данъчна система.
• В данъчната система има и други сериозни проблеми, които остават нерешени вече много години. Обезателно следва да се посочи ниската (от гледна точка на европейските стандарти) преразпределителна функция на бюджета. Дебатът за ролята и функциите на държавата в съвременното пазарно стопанство е сложен и е силно повлиян от политическите нагласи на управляващите в момента партии. Има сериозни разминавания във възгледите както в академичните, така и в управленските среди.
Тук едва ли е подходящо да се засяга теоретичната страна на въпроса – това не е цел на настоящата статия. Сравненията обаче с другите страни членки на ЕС по отношение на възможностите на държавата да участва активно в икономическия живот са важни, доколкото в едно икономическо пространство с ясно заявена цел за постигане на висока степен на икономическа, политическа и финансова интеграция, не е възможно (по-скоро не е желателно) да има съществени различия по отношение на фискалната политика. При сегашните нива на БВП, достигането на средните за ЕС стойности означава допълнителни повече от 10 млрд. лв. приходи в бюджета ежегодно. Предвид подобряването на събираемостта на данъчните приходи наблюдавана през последните години, очевидната причина за слабата преразпределителна функция на бюджета (наред с допълнителните възможности за увеличаване на събираемостта) се дължи на ниските данъчни ставки.
• Ефективната данъчна ставка в България е най-ниската в ЕС и една от най-ниските в целия свят. Тази политика беше предприета преди десетина години с надеждата, че данъчните предимства ще привлекат чуждестранни инвеститори, което ще ускори икономическия растеж, ще създаде нови работни места и ще разшири данъчната основа, което ще компенсира (поне отчасти) ниските ставки. За съжаление нищо или много малко от намеренията беше осъществено.
Икономическият растеж може и да изглежда добре на фона на стагнираща Европа, но е далеч от необходимия за т.н. догонващо развитие, което да ни приближи в обозримо бъдеще към средните стойности на БВП на глава от население в ЕС. Преките чуждестранни инвестиции не само не се увеличиха, но дори намаляват през последните години. Подоходното неравенство в обществото (измерено с коефициента на Джини** ) расте, а възможностите на държавата да влияе върху преразпределителните процеси стават все по-малки. Тази икономическа реалност се сблъсква с нарастващия в обществото популизъм и очакванията на хората държавата да поема по-голяма отговорност във важни сектори на икономиката като здравеопазване, образование, култура, наука и др. Към това следва да се добави задълбочаването на демографската криза, което създава сериозно напрежение върху социалното осигуряване и нарастваща нужда от бюджетно финансиране. Всичко изложено по-горе на практика означава, че обществото е изправено пред сериозно предизвикателство.
От една страна, едва ли има съмнение, че има нужда от повече бюджетни средства. Те могат да се осигурят по няколко начина – съществено подобряване на събираемостта; разширяване на данъчната основа; и/или повишаване на данъчните ставки. Разбира се, първият вариант е за предпочитане, но това е труден и бавен процес, който има определени граници. По отношение на данъчната основа има заявени сериозни намерения от ЕК да наложи в близко бъдеще еднакви и задължителни правила за нейното определяне, което също ограничава възможностите на този инструмент. По отношение на данъчните ставки, както икономическата теория, така и емпиричните данни показват наличие на отрицателна зависимост между данъчните ставки и темповете на икономическо развитие, което вероятно аргументира съпротивата към промени в данъчната система. В същото време обаче, ако се разгледат само новите страни членки се вижда, че такава връзка не може да се открие. Нещо повече – въпреки най-ниските ефективни ставки, има само две страни от новите страни-членки, които имат по-нисък икономически растеж от България.
• Ниският относителен дял на бюджетните разходи изцяло се дължи на съзнателно провежданата политика на отказ от фискални стимули, която в последните три години прерасна в политика на постигането на бюджетни излишъци. Макроикономическата оценка на реализираните бюджетни излишъци не е еднозначна. Икономистите от различните школи така и не могат да постигнат съгласие в препоръките относно фискалната политика. Представителите на неокласическия либерализъм са категорични в убежденията си за вредите от бюджетен дефицит. В същото време обаче трябва да се прави разлика между анти-дефицитния радикализъм и бюджетния консерватизъм.
С други думи, заклеймяването на бюджетния дефицит е също толкова вредно, колкото и безотговорното харчене на публичен ресурс и последващото му финансиране чрез емитиране на нов дълг. Това на практика означава, че е изключително важно точно да се оцени т.н. фискално пространство и да се взимат управленски решения от гледна точка на конкретната икономическа ситуация, а не да се робува на догми. Това разбиране е дори с още по-голяма валидност за България, която доброволно се е отказала от провеждане на парична политика.
Отказът от активно използване и на фискалните инструменти на практика ще означава и отказ от макроикономическо управление въобще. Целесъобразността на такава политика буди сериозни възражения. Стремежът към балансиран бюджет по принцип е похвален, но едва ли е полезен когато важни бюджетни сектори са недофинансирани, когато инфраструктурата е очевидно остаряла, когато икономическият растеж е сред най-ниските сред страните с които се сравняваме, когато по почти всички социални показатели сме на последна място в страните от ЕС. Налага се изводът, че е необходим дебат по отношение на бюджетните приоритети и преосмисляне на политиката на балансиран бюджет на всяка цена. Моделът на икономическо развитие, разчитащ на минимална държавна намеса и на ниско заплащане на труда очевидно е провален и трябва да се преосмисли. В същото време всяка промяна на данъчната система, основаваща се на повишаване на ефективните данъчни ставки, следва да се предприеме само при условие, че е оптимизирана данъчната събираемост.
______________________
* Заглавието е на редакцията.
** Съгласно данните на EUROSTAT – SILC Survey, България е страната с най-висок коефициент на Джини в Европейския съюз по отношение на разполагаемия доход. За 2017 г. коефициентът е 40.2, при средно за ЕС (28) 30.7. Друг неприятен момент еq че през последните пет години тенденцията е към непрекъснато покачване.
