Александър МАРИНОВ
Дойде времето на обзорните коментари и анализи за отиващата си 2019 година. Някои например питат за „събитието на годината“. Други правят класации за „човек/политик на годината“. Трети задават въпроса „С какво я запомнихте?“ Почти никой не се интересува – а какво всъщност се промени? Основателен въпрос, защото все пак отбелязахме кръгла годишнина от началото на промените, наречени кой знае защо „преход към демокрация“, но се оказаха преход към клептокрация.
Събития имаше в изобилие. Два пъти избирахме – евродепутати и местни управници. Два пъти избираха от наше име – нов главен прокурор и нов ръководител на онази комисия с непроизносимо наименование, която би трябвало да се бори с корупцията „по високите етажи на властта“. Заливаха ни с порой от числа, свидетелстващи за неотклонното подобряване на живота ни. Например, навръх празниците премиерът ни зарадва, че има значителен ръст на чуждестранните инвестиции. Оказа се евтин римейк на популярния виц за компютрите и компотите. Не били инвестиции, били заеми от чужди компании за тукашните им представителства, които ще трябва да се връщат. От нас, не от премиера.
Има едно оригинално определение на Уинстън Чърчил за демокрацията. То гласи горе-долу така: „Демокрацията в края на краищата се свежда до това, че един малък човек влиза в една малка стая и с един малък молив нанася един малък кръст на един малък лист хартия.“ Та, след всички събития и класации на годината, си струва да зададем въпроса – какво се промени у нас за „малкия човек“, когото някои представят като „върховен суверен“?
Проблемът е в това, че си отива поредната година, в която най-различни неща (ни) се случват, но нищо не се променя. По-точно, създава се впечатлението, че нищо не можем да променим, защото нищо не зависи от нас. Тъпчем на едно място, седим в купето на влака и се клатим, та дано влакът тръгне. Не тръгва, зациклили сме, или както се казва на модерен език, компютърът ни е забил.
Звучи парадоксално, но най-точно характеризира положението човекът, който вероятно има най-малко основание да е недоволен от уредбата на обществените дела в България. Няма нужда да пояснявам, че става дума за Ахмед Доган. Според Доган, нужен е рестарт на българската демокрация. Не козметика, не фина настройка. Рестарт – тоест, започване отначало. Защото след тридесет години преход към демокрация стигнахме до там, че за мнозинството от българите това е мръсна дума, която една малка шайка от разбойници използва като основание и оправдание да ни граби напълно законно. Е, както някои от тях признават, „може да не е морално, но е законно“.
Всъщност, демокрацията би трябвало да е онова обществено-политическо устройство, което позволява да се решават проблемите на хората, на „малките човеци“. Е, не всички проблеми и не в идеален вариант, но все пак устройство, което предполага движение напред и някакво подобряване на живота. Има ли такова? Може би има, а ние само мрънкаме и сме неспособни да оценим тези титани на мисълта и делото, които ни управляват? Уви, фактите говорят друго, а пред фактите и боговете мълчат (или почти всички богове, защото за божеството Бойко Борисов тази мъдрост не важи). За поредна година ние, българите, ставаме все по-бедни, все по-болни и все по-зле образовани, за което – тук вече е налице истински парадокс – си плащаме все по-скъпо и по-скъпо.
Например, при обсъждането на бюджета ни се похвалиха, че за поредна година за образование и здравеопазване се дават повече пари, даже можем да кажем много повече. Но дори моят съсед, пенсионираният шофьор Славе казва, че не е важно колко пари си похарчил, а какво си получил срещу похарченото. При това Славе няма претенции да управлява държавата. Какво получаваме срещу ежегодно увеличаваните със стотици милиони разходи за здравеопазване? По-добри параметри на здравния статус на българина? С какво се измерва общественият ефект от ръста на парите, давани за образование? Фактите и числата – от Евростат или ПИЗА – са красноречиви. Другото са празни приказки за наивници, разпространявани усърдно от добре платени словоблудци.
Затова именно е нужен рестарт на демокрацията. За да започне нещо да се променя към по-добро. А за да започне, почистването трябва да тръгне откъм главата. Известна е старата поговорка за приликата и разликата между рибата и властта. И двете се вмирисват откъм главата, но рибата се чисти откъм опашката, а властта – отгоре надолу. В момента за получената чрез доверието (гласа) на народа власт никой не се отчита и не носи отговорност. Включително при фрапиращи злоупотреби с власт в лична изгода. Ето това не се промени през изтичащата година – както злоупотребяваха, така и продължават да злоупотребяват. Вярно, прогониха неколцина от трапезата, но защото с нещо пречеха на останалите. Взеха им постовете – и какво от това? Другите продължават пира по време на чума.
В историята има не един и два примера, когато управляващата класа е усещала, че нещата не вървят на добре и е инициирала промени. В това отношение не сме случили на „елит“ – нашият псевдоелит е колкото примитивен, толкова и алчен. А и необразован, както личи от хроничните проблеми с географията, историята и правописа. Тези нищо няма да променят, напразно Доган апелира към инстинкта им за самосъхранение. Нужни са промени, наложени с аргументите на разбунтувалия се суверен, с извинение за архаичната терминология. Но това е самата истина – суверенът, ако е суверен, има право да се бунтува, ако някой му отнема този върховен статут.
Напоследък актуалната тема е да се променя ли Конституцията. Това всъщност е едно от последните и наистина важни събития на годината. За първи път български президент поставя на дневен ред въпроса за необходимостта от сериозно и съдържателно (а не конюнктурно и формално) преосмисляне на основния закон. Веднага го награчиха, включително някои политически хермафродити, които по неясни причини разглеждат Конституцията като своя частна собственост. И то при положение, че Румен Радев (засега) поставя въпроса в един доста ограничен мащаб – с оглед на евентуалните промени, засягащи съдебната власт и по-конкретно статута на главния прокурор. Но ако работата се ограничи в този периметър – колкото и да е важен – нищо съществено няма да произтече. Нужни са промени, създаващи непреодолими условия да се търси отговорност от властващите, които не употребяват поверената им власт в публичен интерес. Да се търси конкретна, персонална и неотвратима отговорност.
За целта е нужно управлението на държавата да се трансформира в работа, която се измерва и отчита. Звучи като приказка от „Хиляда и една нощ“. Днешното правителство превали 800 дни управление, а още не ни е зарадвало с един ред отчет за изпълнението на програмата си. Няма и да го стори. И други следващи правителства няма да го правят, ако не им бъде вменено като задължение, нарушаването на което се наказва най-сериозно.
Накрая, две думи за пропуснатото през годината. Най-страшната заплаха за нацията е демографската катастрофа. Поредна година премина, без да е направена дори и минимална стъпка напред. Преди няколко дни в гръцкия парламент започна обсъждането на мащабни промени в политиките към младите семейства, включително намаляване на ДДС за детските стоки. У нас не можело, защото щяла да се застраши стабилността на бюджета.
Впрочем, защо се чудим, че това се случва в страна, чиято Конституция започва с изречението „Ние, народните представители от Седмото Велико Народно събрание …“ За сравнение, американската Конституция започва така: „Ние, народът на Съединените американски щати“.
