Днес (11 декември) е последният ден, в който можете да видите „Finale“ – селектираните творби от конкурса за наградата „Гауденц Б. Руф” в галерия „Структура“, за които „БАНКЕРЪ“ вече писа. Първоначално (2007-2011 г.) тази награда се присъжда след конкурс в две категории – „Млади творци” и „Утвърдени творци”. Победителите в категориите получават, съответно – 2500 евро и 4500 евро. Носители на отличието за този период са: 2007 г. – Светозара Александрова и Красимир Терзиев; 2008 г. – Бора Петкова и Аделина Попнеделева; 2009 г. – Стефания Батоева и Надежда Олег Ляхова; 2010 г. – Стела Василева и Иван Мудов; 2011 г. – Миряна Тодорова и Самуил Стоянов.
През 2012 г. условията на конкурса са променени. Новата концепция предвижда и финансиране на художествени творби и събития, представящи българското изкуство у нас и по света. Същата година – на чисто конкурсен принцип – 14 890 евро са поделени между 18 проекта. През следващите седем години тенденцията се запазва: наградният фонд е около 18 000 евро, а проектите са 18-20 на брой.
Тук публикуваме интервю с мецената Гауденц Б. Руф, посланик на Швейцария в България от 1995 г. до 2000 г., който в продължение на 13 години подкрепя българските художници.
– Господин Гауденц Б. Руф, откъде идва любовта ви към съвременното изкуство?
– На първо място от семейството ми. Баща ми имаше хоби – рисуваше. На второ място – от училище. Бях на 17 години, когато учителят по рисуване в гимназията в Цюрих изложи пред нас натюрморт с няколко бутилки. След това ни каза: „Искам от всеки от вас по четири варианта – пастел, графика и два в цвят – натуралистично и абстракция“. В интерес на истината, преди да се насоча към правото, учих история на изкуството. Освен това, като студент прекарах известно време в Лондон, където имах възможност да посетя Британския музей, Националната галерия и галерията „Тейт”. От този момент изкуството стана част от живота ми. Вярно, като студент имах възможност да купувам само репродукции на класически образци – Тициан и Рембранд. По-късно започнах да си купувам графики – в началото на швейцарски художници, а по-късно и работа на френския график Виктор Вазарели. След това, в качеството си на дипломатически представител на Швейцария – първо в Италия, после в Индия, Етиопия, Латвия, България и Сърбия – опознавах местното съвременно изкуство. Художниците са интересни хора – свободни и отворени, а когато провеждате външна политика, контактите с такива хора са много ценни. Това е авангардът на една нация – хора без предразсъдъци. Спомням си, когато дойдох в България, имах усещането, че тук за всички проблеми обвиняват турското робство. И в Сърбия беше същото. Но в един момент срещаш художници, които пътуват до Истанбул, поддържат контакти с колегите си там и ти казват – Истанбул ли – това е Ню Йорк на Балканите!
– Като посланик на Швейцария в България в периода 1995 г. – 2000 г., имаше ли български политик или бизнесмен, с когото да си говорите за съвременно изкуство?
– В онзи период България беше в ужасна криза, водеха се дискусии как левът да се фиксира към марката, така че темата за изкуството беше на доста по-заден план. Иначе с посланиците от Испания и Съединените щати това ни бе любима тема за разговор.
– Имате ли наблюдения – в коя общност са повече ценителите на изобразително изкуство – сред дипломатите или сред банкерите? Все пак Швейцария е известна със своите банки, вие със сигурност имате приятели или поне познати от тези среди.
– В западноевропейските общества хората, принадлежащи на така наречената горна средна класа, високообразованите и с добър стандарт на живот, следят какво се случва в сферата на изкуствата – за тях е едва ли не дълг да са патрони, меценати. Най-малкото подкрепят хората на изкуството, като си купуват техни произведения. Друг въпрос е, че тези хора имат красиви домове, в които не е без значение какви картини висят на стените им. Това е част от социалния престиж. Разбира се, не казвам, че всички тези хора са големи познавачи на изкуство, но се интересуват. А тук, като че ли не сме достигнали подобно ниво. Естествено, има хора, които го правят, но те, за съжаление, не са мнозинство. Бих искал да са повече.
– Мит и легенда ли е тази история за началния ви капитал, с който основавате фонда за наградата „Гауденц Б. Руф“? Това че сте спечелили много, продавайки картини на индийски художници в „Сотбис“?
– Не, напълно истинска е. Като млад дипломат бях в Индия, на 31 – 32 години. Много бързо се запознах с хората от местната артистична общност – срещнах се с интересни художници, говорещи много добре английски. Те бяха наясно какъв е мейнстриймът, защото бяха живели в Англия, пътуваха по света и „превеждаха“ преживяванията си в индийски контекст. Намирах работите им за интересни и когато се прибрах в Швейцария след 2 години и 6 месеца в Индия, в багажа си бях опаковал 24 картини на индийски художници. Някои от тях ги харесвах толкова много, че където и да отидех, винаги ги носех със себе си. Един от тези индийски художници беше Вазудео С. Гаитонде (Vasudeo S. Gaitonde). И така до 2006 г, когато реших да потърся в интернет какво се случва с тези творци. Не търсех дълго – разбрах, че в Индия вече са много известни. Няколко месеца по-късно прочетох в един швейцарски вестник, който редовно отразяваше какво се случва на различните аукциони по света, че има не само бум на китайско изкуство, но и на индийско! Бяха публикували списък с имената на „звездните” индийски художници. Някои от работите им висяха по стените в къщата ми, други – бях оставил в различни складове. Така че се свързах с един от аукционите и им съобщих, че имам голяма колекция от работи на индийски художници. Те, не след дълго, много ентусиазирани ме посетиха в Берн. Така продадох 2/3 от тези свои работи и забогатях. Помислих си – ето получих подарък свише, защото се ангажирах с изкуство, така че би било хубаво тези средства да бъдат вложени отново в изкуство. Затова основах програмата си за подкрепа на художници в България.
– Когато започнахте да работите с български куратори, изкуствоведи и художници – кое ви помогна най-много – фактът че сте дипломат, външният поглед или обстоятелството, че няма какво да делите с тях?
– Докато бях в България, си дадох сметка, че сред художниците не всичко е спокойно. Има конфликти, тежки сблъсъци – те не само не се уважават, но и направо се мразят. Това беше наистина драматично. В крайна сметка, във всички групички имаше добри художници, които не бяха нито старомодни, нито откачени… и чиито характери ми допадаха. Други пък бяха оптимисти, така че и сред тях подбрах съмишленици, с които заедно да работим. Разбира се, фактът, че бях чужденец, също много ми помогна. Когато обявихме първия конкурс, преди 13 години, получихме 200 заявки и журито се видя в чудо, защото трябваше да подбере двадесет! И естествено сред неспечелилите имаше обидени и много ядосани. Казах си: „Е, добре, може би половината от българите са ми ядосани и не ме харесват. Мислят си, че съм арогантен и се държа така, сякаш всичко разбирам. Нищо. Ще изчакам до следващата година да видя дали пак ще има интерес “. Разбира се, тогава кандидатите не бяха 200 души, а сто, но разчитах на новото поколение и онова, което ме радваше, бе, че сред участниците в конкурса има 25-30 годишни, които искаха да експериментират и които реално можех да стимулирам да рискуват в нови сфери. Да опитват с нови изразни средства.
– Вие сте един от първите, който колекционира съвременно българско изкуство. През 2014 г. показахте в Софийската градска художествена галерия над 100 работи на съвременни български художници от частната си колекция. След това дарихте на галерията повече от 20 от показаните работи. Това превърна ли се в повод някой български колекционер да потърси контакт с вас – за съвет, да почерпи опит?
– За съжаление, не. Това е малко тъжно. А си мислех, че сред зараждащата се средна класа може да се породи интерес – да си каже някой – ето, тук някакъв чужд посланик колекционира съвременни художници – защо да не обменим опит… Но не се получи. Имам обяснение – първо, не живея тук за постоянно, идвам 2-3 пъти в годината за около седмица. Второ, като чужденец, едва ли съм разпознат от колекционерите като част от тяхната общност. Нормално е срещу мен да има и съпротиви. Може би и аз, на тяхно място, не бих търсил контакт с чужденци за подобни намерения. Въпреки всичко, съжалявам. Освен това се надявах да открия наследник. Сега съм на 78 години и за да можеше да продължи програмата за подкрепа на български художници, ми трябваше човек. Естествено, той трябваше да разполага и с финансови средства. Да има таланта на организатор. Да има зад себе си институция. Оглеждах се, търсех такъв човек с качества, с интереси. Но не открих. Не обвинявам никого.
– Вие специално дипломат ли сте търсили?
– Не, не! Щях да се радвам това да е местен човек, местен меценат. Човек, свързан пряко с България, който, продължавайки инициативата ми, да донесе само полза за страната си. Защото с екипа ми през тези 13 години създадохме успешна формула – работим с жури, чийто състав се сменя всяка година. Никой не може да ви обвини в нищо. В журито са представени различни групи – куратори, художници, критици, хора от различни поколения, мъже и жени, така че има баланс, има прозрачност.
– Когато сте убеждавали чужди куратори да участват в журито за наградата, имало ли е случаи, в които сте се изненадвали от някое тяхно наблюдение? Те споделяли ли са с вас, че забелязват нещо специфично в българските автори?
– Не беше лесно да намеря хора от чужбина, които да участват в журито.
– Защо?
– Защото България не им говореше нищо. Когато идваха тук, започваха да посещават музеи и галерии и одобряваха това, което виждат. Но имаше и неща, които не им харесваха – като техническа поддръжка, сигурност, осветление. От друга страна 50% от нещата, които получавахме като заявки за конкурса, не ставаха. Но така е винаги и навсякъде. За 50% от работите журито винаги е единодушно, че е под критериите. В късата листа попадат 10-12 процента. Големият спор е за останалите 20-30 процента. За тяхната съдба решаващи са различните гледни точки на журито. От друга страна трябва да отбележа, че за 13-е години, в които организирам конкурса, наблюдавам гигантско развитие: преди 13 години много от портфолиата бяха или прекалено обстоятелствени, или, меко казано, елементарни. Но с годините кандидатите се научиха да се представят. Освен това днес всички владеят английски. Всички имат банкова сметка.
– Докато бяхте в България, като дипломат в периода 1995 – 2000, България преживява и така наречения мутренски период, и Виденовата зима през 1996 – 1997. Забелязахте ли тези политически събития да се отразяват в изкуството на съвременните ни художници? И изобщо интересуват ли се художниците ни от вътрешна политика или по-скоро ги вълнуват глобални проблеми?
– Когато дойдох тук, очаквах, че голямата тема, която ще вълнува художниците ще е „за“ и „против“ комунизма. Но това не стоеше на дневен ред – друго беше важно – навлизането на капитализма. Правилата на парите, които диктуват всичко. Рекламата по улиците, разбиваща всякакво естетическо чувство, всяка хармония. Усещането, че всичко се продава и купува. След това дойде ред на потопа от западни стоки, преобръщането на моралните ценности. Имаше и други екзистенциални проблеми – онези, които цял живот по време на стария режим бяха живели честно и почтено, изведнъж се оказаха без почва под краката си. Други, изобщо махнаха с ръка – на тях идеологии и ценности не им трябваха и за тях цел номер едно стана печеленето на пари. И всички тези теми присъстваха в работите на художниците.
Днес това, което вълнува българските художници, е всевластието на технологиите, опазването на околната среда, екологичните проблеми. Интересното е, че тук художниците са политизирани, не като на други места на запад, където е в сила принципът l’art pour l’art, където целта е чистата естетика. В България изкуството в по-голяма степен е обърнато към проблемите на общността, към политическите казуси.
– И смятате, че това е искрено?
– Да, тук художниците се гневят, реагират на случващото се. Като дипломат го виждам, за мен този политически аспект е важен.
– Вие сте вложили над 325 000 евро през тези 13 години – осигурили сте видимост на българските артисти на международната сцена благодарение на членовете на журито от чужбина, провокирали сте дебати за съвременното изкуство, в което да участват и български куратори и художници; предизвикали сте състезание между българските творци – стимулира ли сте ги да предложат най-добрата новаторска идея. Вие, лично откривате ли някакви тенденции в съвременното българско изкуство, стимулирани от вашата инициатива?
– Не, не мога да твърдя, че сме работили с цел стимулиране на изкуството в определена посока. Българските художници са част от днешния мейнстрийм в изкуството и не смятам, че има някакъв локален арт кръг. Факт е, че има художници, които изведнъж осъзнават, че това, което се прави днес, не е онова от преди 30 години. Всичко е ново. Бях на около 50 години, когато се появи интернет, електронната поща, „Гугъл“. Част от моите връстници така и не влязоха в час с тези неща. Те промениха не само начина на използване на техниката, но и начина ни на мислене.
– Тази промяна улесни ли живота на художниците?
– Тази промяна засяга всички – не само художниците. Днес и един лекар постоянно трябва да си сверява часовника. Да учи непрекъснато. Но ако говорим за удобства – може би само по време на социализма, близките до властта художници са живели комфортно – били са им осигурени материали, изложби, студия. Удобен живот. После идва „лошият” капитализъм, законите на пазара и търговията, но това е класика – спомнете си сюжета на „Бохеми“ от Пучини – някъде в латинския квартал на Париж поетът Родолфо и художникът Марчело живеят от нищото, на студено и тъмно, а шивачката Мими умира, без да могат да й помогнат. Това е съдбата на художниците – независимо в кой век живеем. От друга страна спомнете си Рубенс – та той е работел непрекъснато – за крале и дюкове – същинска фабрика. И е рисувал само лицата на хората, а останалото е оставял на чираците. И днес това го има по света – и в Скандинавия, и в Съединените щати. Дори в моята родина. Ние сме богата страна и имаме много възможности да подпомагаме хората на изкуството със стипендии. Младите художници получават подкрепа. Но проблематично става за 30 – 40-годишните. След първоначалния пробив на таланта, те, ако нямат галерия, в която редовно да излагат, ако нямат група от колекционери, които да ги подкрепят, дори и в Швейцария животът им става труден. И аз лично познавам художници в родината си, наближаващи 40-е, които не могат да се издържат от рисуване и търсят друго поприще – стават учители по рисуване, работят в рекламния сектор. Но да се приеме това за трагедия, е преиграване. Всички се адаптираме. Даже и хората на изкуството.
