Александър МАРИНОВ
Познавачите на източната култура твърдят, че новата 2020-а – като Година на Металния плъх по китайския хороскоп – ще дава път на нови начала и ще благоприятства успеха на динамичните хора. Сред професионалните категории, които ще имат успех в кариерата, са посочени и политиците. Ние, потърпевшите граждани, също се надяваме, че нашенските властимащи най-после ще постигнат успехи в легитимното си поприще – работата за благото на обществото. Особено като имаме предвид, че през изтеклата Година на свинята натвориха куп свинщини, следвайки повелите на собствената си алчност и суетност. Нищо чудно да продължат в същия дух и през 2020-а, защото китайското поверие гласи, че когато плъхът гризе, това е символ на броене на пари.
Има и друга причина да не избързваме с положителните очаквания. Започващият период наистина е идеален за нови идеи и начинания, но само ако действията съответстват на най-важната черта на Плъха – способността да си поставя ясни цели и да планира внимателно бъдещето. Което, както знаем добре от горчив опит, не е сред силните страни на българските политици. За тях по-скоро важи мотото на известното произведение на Джон Стайнбек, че понякога и най-добрите планове на мишките и хората остават неосъществени.
Нека се опитаме да прозрем какви са най-важните цели на главните действащи лица в българската политика и какви са вероятностите те да бъдат постигнати. Допускаме, че политиците знаят какво искат, въпреки че част от постъпките им по-скоро напомнят мъдрото предупреждение „Внимавай какво си пожелаваш”. През изтеклата година това предупреждение бе направо пророческо, ако проследим участта на тези, които си пожелаха нови апартаменти и къщи за тъщи.
Редно е да започнем с най-голямата политическа сила, която през изминалата 2019-а потвърди водещата си позиция. Постигнатите две победи на ГЕРБ обаче с пълно основание могат да бъдат определени като „пирови” не само заради тежката загуба на избиратели, а и поради парадокса, че с всеки следващ триумф расте броят на българите, които мразят Борисов и компания. Ако нещо въобще планират управляващите за започващата година, това е да оцелеят още малко пред лицето на връхлитащи ги нови и нови кризи. Буквално всеки ден министър-председателят трябва да влиза в ролята на мишена от типа „бягащ глиган” – водната криза се разраства, избухна аферата с боклука на италианската мафия, „овладяната” епидемия от свинска чума удари отново. И това само за десетина дни. В допълнение идва буквалното разкъсване между взаимно изключващи се ангажименти, поети на изток и на запад. Има нещо символично в това, че в рамките на няколко часа Бойко Борисов ще трябва да посрещне специалния американски пратеник и веднага след това да лети до Истанбул, където заедно с Путин и Ердоган ще участва в официалното откриване на Турски/Балкански поток.
Някои наблюдатели смятат, че оцеляването на Борисов през тази година няма да е проблем, дори предвиждат укрепване на позициите му. Аргументът е, че не се очертават поредни избори (поне не редовни). Но отдавна знаем, че голямата трудност пред ГЕРБ е не спечелването на избори, а управлението след тях. В това отношение, независимо от усилията на пропагандната машина на властта, проблемите нарастват и все по-ясно открояват неспособността на държавата да осигури на мнозинството от българите дори елементарни условия за живот. А в такава обстановка всяка криза може да се окаже фатална.
За разлика от Бойко Борисов и ГЕРБ, ръководството на БСП крои планове не за властта, а за решаване на вътрешнопартийните си проблеми с един изборен „блицгриг” – в рамките на два-три месеца да отстрани неудобните от партийните структури и да потвърди върховния статут на Корнелия Нинова чрез първия в историята пряк избор на председател на партията. По принцип това начинание би могло да донесе определени позитиви на социалистите, най-вече като потвърди убедително, че БСП е може би единствената парламентарно представена партия с истински демократични устои. Реалният резултат обаче по всяка вероятност ще е различен. И тук, както при ГЕРБ, предстоящите събития носят определена символика – в период, когато управлението с последни сили се крепи да не падне, претендиращата за основна опозиционна политическа сила се впуска в потенциално кървави вътрешнопартийни междуособици. Непродуктивността на начинанието се подсилва от липсата на вътрешни алтернативи, по отношение както на реални и убедителни за обществото нови политики, така и на личности. Персоните, които до момента претендират да изместят Нинова, едва ли могат да я победят, а и да го сторят, не са в състояние да предложат нещо по-добро. Освен всичко останало, всяка поредна криза в обществото потвърждава хроничната неспособност на БСП да се възползва от проблемите на противника си – ГЕРБ са все по-мразени, но социалистите не стават по-симпатични.
Ключовият фактор за запазване или промяна на статуквото – ДПС, също е изправен пред необходимостта да планира и обмисли реализацията на трудни решения. Мнозина смятат, че неопределеният политически пол на движението (едновременно с властта и в опозиция) му носи само ползи, но това не е така. Назряват тежки събития и ръководството на ДПС разбира това, ако съдим по новогодишното обръщение на Ахмед Доган към партията. И тук разкрачването на политическия шпагат може да доведе до разчекване. Трудността пред вземането на добро решение е, че липсва благоприятен вариант – всички възможни съюзнически комбинации са лоши, макар и не в еднаква степен. Положението се усложнява и от факта, че на масата залозите растат не само във вътрешнополитически, но и в икономически и външнополитически план. Вероятно ДПС ще продължи да изчаква до последно, но развитието на поведението му зависи и от това, дали ще има (и каква ще бъде) промяната в ръководството.
Трудно можем да говорим за някакво планиране в редиците на малките партньори в управлението, освен ако не визираме организирането на политическо погребение в иначе перспективния до неотдавна патриотичен сегмент. ВМРО засега оцеля, но като жертва партньорите си ("Атака" – ритуално, НФСБ – подмолно). И отново се натъкваме на български парадокс – когато в Европа и по света тази част от политическия спектър е във възход, нашенските политици успяха за две-три години да го превърнат в опустошена от глигани картофена нива. Вероятните облаги от престоя във властта са мизерна компенсация за задънената улица, в която се набутаха патриотите. Останалото е мълчание, както пише Шекспир.
Може би единственият политически фактор, достатъчно автономен и отговорен за собствените си цели и действия, е президентът Румен Радев. В същото време той е изправен и пред най-тежката дилема (в сравнение с останалите политически субекти). Мнозина смятат, че това е проблемът дали ще спечели втори мандат и как да го постигне. Часовникът наистина цъка неумолимо, но ако допуснем, че това е най-важното за президента, задачата съвсем не е нерешима. Радев има достатъчно висок авторитет и е единственият български политик, който набира истинско (а не медийно манипулирано) обществено доверие. Предвид на състоянието на останалите системни играчи, изработването на печеливш план за втори мандат не е особено голямо предизвикателство. Включително, защото ще се намерят немалко желаещи да подкрепят тази политическа тенденция в противовес на силните на деня. Можем да приемем, че ако не бъдат допуснати фатални грешки, Радев няма да срещне пречки да стане втория български президент с втори мандат – още повече, че сериозно превъзхожда първия, който го направи.
Но истинската дилема пред президента не е дали ще спечели втори мандат, а дали ще поиска и ще се опита действително да промени България. При подобен избор не е достатъчно просто да получи втори мандат, нужно е много повече. Който и от двата пътя да избере Радев, решаващи ще са плановете и действията именно през тази година. Можем да допуснем, че още първите й месеци ще покажат по кой път е поел държавният глава. А от това ще зависят и много други неща в българската политика.













