Да тръгнем от едно уравнение: някога Ленин беше казал, че електрификация плюс съветска власт е равно на комунизъм! Сега у нас битува формулата, че медии плюс съдебна система е равно на безгранична власт…
Преди няколко години, най-модерната дума беше "постистина". Оттам тръгна терминът "фалшива новина" и изследването "Какво искат хората да чуят"? бе подновено. Оказа се, че хората не се интересуват от факти, а от потвърждаване на техните собствени нагласи и убеждения.
В този ред на мисли, медиите могат да определят нагласите, но и нагласите могат да форматират медиите. Популизмът очевидно е нещо такова: подаване на топката, което закрепя и укрепва статуквото. Ако можеш да пазиш топката – като „Барселона“, и да разиграваш – властта ти е гарантирана за дълги периоди.
Ако добавим и съдебната система, сглобката става доста по-устойчива. Защото една власт трудно може да се удържи само с медии, нужен е и силов елемент.
По време на комунизма тази роля играеше тайният репресивен апарат. Сега мястото на този апарат се заема от съдебната система, чиято работа обслужва силните.
Тя ли работи в служба на силните или силните са в служба на съдебната система? Според мнозина, днес политическите процеси се диктуват от магистрати и олигарси .
Възможно е, но аз мисля, че отговорността трябва да се носи от политическото ръководство. Колкото и ловки да са в политическото изнудване магистратите, политиците държат решението и контролират енергията на масите. И най-изкусният магистрат може да бъде притиснат, ако политиците и гражданите застанат на местата си.
Напоследък редица събития показват доста сериозен страх в целия политически сектор от прокуратурата, което пък показва, че има за какво да се страхуват.
Наистина най-добре се управлява през компромати и досиета. Но все пак нашите магистрати се управляват от политици, които може и да не са наши. Затова гражданската атака трябва да бъде срещу политическите представители. Протестът срещу Гешев беше обречен, защото адресатът му беше сбъркан.
Но гражданската La Strada в момента е пуста, остана само виртуалната среда…
За съжаление е така. Към формулата за безграничната власт, бих добавил и социалните медии – като отдушник. Те още повече укрепват статуквото. Най-лошото в случая е, че хората получават удовлетворение, без нищо реално да се е случило. Често гражданите са доволни, само защото са прави по принцип, без да се интересуват от по-нататъшната ефективност.
Англичаните казват "It`s not enough to be right, you have to be effective" ("Не е достатъчно да си прав, трябва да бъдеш и ефективен" – бел. ред.) Ето защо трябва да се съсредоточим точно върху това: работи ли нашето недоволството!
Когато ме канеха да участвам в демократични политически формации, аз попитах какъв е алгоритъма за успех, защото само правотата не е достатъчна. Нужно е да знаем и по какъв път трябва да минем, за да успеем.
И какъв беше отговорът?
Нещо в духа "Важното е да сме прави, да говорим, да се чува гласът ни!" Тази нагласа – недоволните да са прави и това да ги удовлетворява, да се хвалят помежду си и да няма резултат – също стабилизира статуквото. Затова станах много скептичен.
А къде у нас е либералната среда, която не търпи авторитаризъм?
Тя съществува, но, както вече казах – много лесно получава удовлетворение. Образно казано, щом си изрекъл присъдата – значи всичко е окей, има ръкопляскания, има и призове. Просветеното дясно гражданство трябва да се усеща, че е в тенджерата и че го варят.
Неведнъж сте обяснявал каква е разликата между лявото и дясното: ако си ляв – винаги другите са ти виновни, ако си десен – носиш цялата отговорност за действията си. Кратко и ясно. Защо у нас леви и десни "пищят" от всичко, но и от себе си?
Защото десните не са десни. Точно по този критерий. Услужливо не виждат собствените си грешки, а ги прехвърлят на другите. Това не е дясно поведение. Истинското дясно поведение е силно, знаем откъде произлиза то. Аз харесвам лявата идея, но в поезията и в религията. Тя никога не е имала почва в реалната политика. За съжаление нашето дясно левее, то декларира „Ние сме десни хора, но в този лош корумпиран свят нямаме шанс“. Това е абсурд!
Ако се изразим с театрална терминология, каква е драматургията на дешния ден?
Отново… абсурдна! При нас абсурдът е дълбок и повсеместен, но на политическата повърхност изплува единствено оксиморона "Недоволствам, но всъщност съм доволен!" А най-големите критици ги виждаш в най-елитните заведения.
Най-острите критици вече живеят добре и настъпва онази гражданска тишина – по Стефан Цвайг.
В театъра какво става. Гледаните и обичани от публиката днес пиеси изобразяват среднобуржоазен живот, в който се разглеждат семейни ценности, стареенето, загуба на близки хора. Това пълни залите с хора, които сякаш са разрешили останалото и им е останало само приятното вглеждане в собствения им свят, в света на интимните отношения, където няма социална острота: комфортна външна среда, в която единствено важни са вътрешните проблеми.
Аз дълго пробвам да поставя някъде „Майка Кураж“ на Бертолд Брехт, предлагам я от театър на театър и всеки ми казва "Ти си луд, това никой няма да го гледа, Брехт никога не е бил интересен на никого, объркал си се!" Явно е по-интересно двама души да си седят на дивана и да си говорят – или за възрастните си родители, или за проблеми на подрастващите младежи. Това занимава днешната публиката. А "Майка Кураж" е един от драматургичните шедьоври на миналия век.
С какво съдържание можем да изпълни днес понятието "постсоциализъм"? Това ли е близкото бъдеще, след като според мнозина стари дисиденти все още се намираме в етапа на развитата перестройка?
Да, така смятам и аз. И в този ред на мисли имам парадоксален афинитет към кризите, които разтърсват тази уютна постсоциалитическа поза.
Тоест, ако си послужим със старата дисидентска лексика, преминахме от „милиционерокомунизъм“ към „милиционерокапитализъм“?
Да, защото ние сами така пожелахме. И си го намерихме…
Разговора води Емил Янев
