Г-жо Бубнова, концепция Ви бе класирана на първо място в конкурса за директорския пост в Националната галерия. Периодично в публичното пространство избухваха „локални“ скандали на тази тема, но всичко е минало. Знаете ли вече откъде ще започнете?
Моята концепция беше доста прагматична, за сметка на романтиката в професията. От една страна, аз работя в системата на музеите за изкуства от три десетилетия, а от друга – в продължение на около година бях и.д. директор на Галерията. И зная много добре какво има и какво няма, по-скоро – какво няма и какво има! Затова заложих на две основни идеи. Първо – изваждане на НГ от състоянието на склад за съхранение на изкуство музея, т.е. превръщането й в комуникативен център за съхраняване и представяне на изкуството, който е в непрекъснат контакт с различни публики. И второ – пълна инвентаризация, систематизация и контрол на фондовете. Защото, за съжаление, завареното положение е доста запуснато.
Във финансовата си стратегия предвиждате Съвет на настоятелите. Имате ли представа вече какво ще представлява този съвет и какви хора ще влязат в него?
Всеки нормален музей в света има финансов буфер – хора, които са склонни да подпомагат музея като меценати, а не като спонсори. Тоест – това няма да е сделка „Ние ви даваме пари, а вие ще ни обслужвате интересите!“, а меценатство в най-чистия му вид. Все пак в България има и колекционери, и хора, които просто се интересуват от изкуството, от националната култура, от бъдещето на музейните институции. И аз се надявам, че бихме могли да създадем точно такъв съвет – от добронамерени меценати. Всъщност, такава е и съвременната тенденция: елитните музеи постепенно се разделят с част от своите спонсори – заради произхода на средствата им или заради начините, по които правят бизнес. Така че ние също трябва да внимаваме…
Доколкото е известно, в Съвета на настоятелите, по-скоро – във финансовия борд на един от големите музеи в САЩ – членува и министърът на финансите. Предвиждате ли нещо подобно и тук?
В САЩ системата е много различна и – за съжаление – е неприложима у нас. Защото тяхната икономическа и институционална логика няма нищо общо с нашата.
Какво имате предвид?
В САЩ само един музей за изкуство – Националната галерия във Вашингтон, е федерална, т.е. държавна собственост. Всички останали са частни и начините на финансирането им са различни. При нас музеите са създавани предимно по времето на социализма и са изцяло като държавни. Схемата, по която те са създадени и по която са финансирани, е „От държавния джоб – в държавния джоб!“ След 10 ноември 1989 г. ситуацията на пазара се промени радикално, но на законодателно ниво промените вървят с много по-бавни темпове.
Ще дам само един пример: при социализма нямаше разгърнат пазар на произведения на изкуствата. Легално имаше право да купува и продава само държавата. Всички останали сделки бяха незаконни. В момента ние сме в ситуация на свободен пазар, в това число и на произведенията на изкуството. Тоест – държавните институции имат съвсем законно регламентирана конкуренция, която е свободна да преговаря, да плаща и да финансира сделките си както намери за добре. Включително чрез бързи продажби или кредити.
За галерията всичко това е трудно и невъзможно, защото сме вторични разпоредители с бюджетни средства. Справяме се според възможностите на бюджета или благодарение на някакви специфични целеви дарения. Дългосрочна политика с подобен начин на финансиране е трудно да се прави. Защото нашата мисия е не само да опазваме и съхраняваме наследството, но и да купуваме, т.е. да попълваме празнотите във фондовете. Така че проблемът ни днес е не само как да погледнем назад, но как да гледаме и напред! По времето на социализма например, държавата е имала специален фонд за откупки на произведения. Подобен бюджет ние днес нямаме. Законодателна възможност да излезем на европейския и световен пазар като нов, но равнопоставен играч – също.
Вие организирате в залите на Националната галерия събития на банки – сред тях ще търсите ли спомоществователи?
Разбира се, че търсим. Непрекъснато водим разговори или преговори, но досегашните резултати не са много окуражаващи. В повечето случаи банките или отказват под предлог, че развиват собствена културна дейност, или се оправдават със задграничните си собственици и директорски бордове. Въпреки че доста от международните банки и застрахователни компании, присъстващи на българския пазар, са едромащабни колекционери, притежават гигантски колекции и непрекъснато организират изложби със съвременно изкуство. Всеки път обаче, когато ние се опитваме да преговаряме с тях, връзката се къса тук, в България. Отговорът е дежурен: понеже те (банковите и застрахователните клонове в България – бел. ред.) не разполагали със средства за такава дейност, щели да попитат централата. А ние разочаровано подвиваме опашка и се надяваме на някакъв друг сгоден случай… Жалко за нас, но няма да се окажем да им задаваме такива въпроси.
В изложбената си стратегия предвиждате „създаване на индекс на липсващите и слабо застъпени автори“, ще успеете ли с дарението на Маргарита Занеф да запълните „дупките“?
Не, невъзможно е да се запълнят дупките и да се почувстваш удовлетворен. В музея никога няма такова усещане – тотално всичко да е идеално. Разбира се ние ще се възползваме от благородния жест на Маргарита Цонева-Занеф, възможностите ни са… смущаващи?
Защо?
– Смущаващо е, например, какво – след толкова години непопълване на фондовете – да изберем. Имаме фондови съвет, който събира вече различни предложения, но притесненията си остават. Факт е, че Националната галерия има огромен дълг към поколения съвременни български художници. Има отделни дарения, но като цяло галерията не е предлагала концепция за разработването на държавна политика в тази област. От друга страна на бял свят непрекъснато се появяват неща, които не са свързани с изобразителното изкуство през последните 30 години. Примерно – едни проектни рисунки за мозайките в бившия вече Дом паметник на връх Бузлуджа. Да, мозайките може и да ги няма, но би било хубаво, ако съхраним проектите на Йоан Левиев.
Или творците от т. нар. стара емиграция! Аз, например, смятам, че задължително трябва да имаме произведения на Кристо …
Но нали имате?
Имаме колекция, но със студентските неща на Христо Явашев! Те са били съхранявани в семейството му, след това са купени от колекционер, който ги подарява на Галерията за чуждестранно изкуство. Но… това са работи на Христо Явашев. Те са интересни за нас и за професионалната публика от чужбина, която се интересува от това какъв е бил той преди да стане Кристо. Другите хора – обикновените гости и по-младите български поколения – им се иска да правят тази връзка визуално. Тоест – би било прекрасно, ако имаме творби на Кристо, които отговарят на днешните представи за художника.
Разговора води Теодора Георгиева
