Александър МАРИНОВ
Безпрецедентният анонс на посланика на САЩ за предстоящо оповестяване на първия официално санкциониран за корупция български властник несъмнено породи високи очаквания (за едни радостни, за други тревожни). Ефектите от свършения акт бяха противоречиви, но преобладаващото чувство е смес на разочарование и учудване. При това става дума не само и не толкова за личността на заклеймения, колкото за смисъла и движещите мотиви на партньорското поведение. Вероятно и госпожа Мустафа е усетила тази реакция, защото побърза да припомни, че това е само първото „ухапване” и предстоят още подобни разобличения. Някои хора с прекалено силно въображение дори видяха особен смисъл в контекста на това изявление – при промоция на американско говеждо месо, с арсенал от сатъри и ножове (стоящия до нея юначага бе преметнал небрежно през рамото четвърт теле). Най-черногледите дори коментираха, че като измряха нашите прасета, сега ще ядем американско говеждо (на „конкурентни цени”, както дебело подчертават партньорите). Но това е друга, макар и важна тема.
Не е чудно, че
основната част от коментарите
бе съсредоточена върху личността на българския корупционер №1, по-точно – сферата на дейност и йерархичната му позиция в структурите на властта. Въпреки опитите да ни убедят, че по американските стандарти Специализираният съд е нещо изключително важно (едва ли не по-важно от Министерския съвет), българите много добре знаят, че най-голямата корупция е там, където се вземат висшите решения за разпределяне на публични ресурси. Разбира се, за корупция в съдебната система и в частност в съдилищата се говори и дори има редица факти. Но съдебната корупция е производна, вкл. поради силното влияние на политическите фактори върху кадровия подбор и ръководството й.
Българското общество очакваше, че първото щракване на американските антикорупционни челюсти ще засегне политик, и то достатъчно високопоставен, но бе разочаровано. Впрочем, съвсем логично. Действията на институциите на САЩ имат за цел не удовлетворяване на желанието на справедливост на българите и дори не последователно изкореняване на корупцията у нас. Тези действия – напълно разбираемо – преследват реализацията на американските интереси. От десетилетия насам практическото отношение на САЩ към цяла плеяда корумпирани политици и откровени диктатори е било ръководено от крайно прагматични (да не кажем цинични) съображения. Неслучайно в световната политическа класика е влязло знаменитото определение на висш американски политик (спори се кой точно) за никарагуанския диктатор Сомоса: „Той, разбира се, е кучи син, но наш кучи син”.
Следователно,
не би трябвало да сме толкова наивни,
че да очакваме партньорите да посочат с разобличителен патос корумпираните високопоставени български политици, ако това не влиза в сметките им. За отстрел ще бъдат определени подходящи за преследването на целите им персони. Така общественото мнение веднага направи асоциация между посочването на съдията Андон Миталов и единственото нещо, с което той бе публично известен – разрешението, дадено на председателя на Движение „Русофили” да напусне страната, за да посети Москва. Дори това решение на съдията да е неправомерно, не е ясно как се свързва с корупцията. Да не говорим, че българското публично пространство изобилства от примери за скандални постъпки на високопоставени политически лица, някои от които дори бяха принудени да подадат оставка или бяха отстранени от постовете си, а все още са добре дошли зад Океана.
Най-популярното предположение е, че първата стъпка на САЩ представлява „намек” на истински намесените в корупция публични фигури у нас. Възможно това да е вярно, но ако е така, то изборът на обекта на първата знакова интервенция определено е неудачен. Полуофициалната версия е, че на проверка, респективно на санкции, подлежат само лица, които са кандидатствали или кандидатстват за американски визи. Но подобно обяснение не само е неубедително, а подсилва впечатлението за едностранчивост и тенденциозност на антикорупционните мерки. Едва ли е нужно да се доказва формиращото се масово усещане, че САЩ използват темата за корупцията за целите на своето противоборство с Русия, а то не работи в полза на авторитета на американската държава и за пълноценни партньорски отношения. Но изглежда американците не се вълнуват особено от това, какво мислят българите за действията им. От ставащото обаче произтичат важни наблюдения и изводи за българските институции и за всички нас, гражданите, които би трябвало да ги контролираме и санкционираме.
На първо място, крайно неприятно впечатление прави
сервилната реакция на представителите на властта
и политиците. Министърът на правосъдието (определен като „най-добрия юрист на управляващите”) веднага поиска уволнението на съдията. Министърът на външните работи побърза да обяви, че американският демарш не противоречал на българските национални интереси (все едно някой ги е дефинирал). Управляващи и опозиция по един и същи начин го заусукваха – очевидно има мнозина, които се боят да кажат и една дума напреко на големия задокеански брат. Реакциите се въртят около „след като го казват американците, сигурно има нещо”.
Чест прави на съдийската колегия (вкл. на често критикувания Висш съдебен съвет), че постави веднага въпроса за необходимостта от по-конкретна информация и доказателства. Това вече е въпрос не само на върховенство на правото, но и на национално достойнство. Колкото и висок да е партньорският авторитет на Държавния департамент на САЩ, все пак ние сме суверенна държава, имаме Конституция и закони, които трябва да се спазват. Всеки е невинен до доказване на противното – който обвинява в престъпление, трябва да предостави доказателства, иначе сам върши престъпление. Това важи и за партньорите, които би трябвало също да полагат усилия за взаимното доверие и уважение, а не да го рушат.
Другият важен извод засяга самия синдром на упование, че някой друг ще ни реши проблема с корупцията и злоупотребата с власт. Такива надежди на времето избуяха при приемането ни в Европейския съюз, но отдавна бяха попарени. Впрочем, европейските политици пазят и обгрижват „своите кучи синове” у нас не по-малко безцеремонно, отколкото американците. Сега има известни илюзии относно вездесъщата Кьовеши, но принципната слабост е същата – че някой отвън трябва да ни „освободи”. Това мъчително прозрение, че сме оставени сами на себе си, носи отчаяние, но има и своите положителни ефекти. Отрезвяването е наложителна предпоставка, за да се насочим към търсене на работещи решения.
Корупцията и злоупотребата с власт в България ще бъдат преборени, когато спрем да викаме неволята и се хванем да си поправим каруцата. Никой отвън не иска (а и да иска, няма как) да наложи на българските властници да вземат обосновани решения по прозрачен начин, да се отчитат за действията си и да понасят отговорност за грешките и поразиите. Това вече не е въпрос на абстрактни демократични принципи, а на наличие на вода, чист въздух, достъпно здравеопазване и добро образование. С една дума, на съществуване на нацията и на всеки от нас.
