Понастоящем еврото е официалната валута на 19 държави членки на Европейския съюз; на Косово и Черна гора – които го въведоха едностранно и доброволно като своя валута; на три малки държави в Европа – Андора, Монако и Сан Марино; на… множество задокеански европейски територии (бивши колонии), пръснати из света.
Икономическият и паричен съюз (ИПС) е дългосрочна амбиция на създателите на Европейския съюз и датира още от края на 60-те години. ИПС включва координиране на икономическата и фискалната политика, обща парична политика и обща валута, еврото.
Единната валута предлага много предимства: улеснява фирмите да извършват трансгранична търговия, икономиката става по-стабилна, а потребителите имат повече избор и възможности.
В началото на 70-те години
европейските лидери започват да обсъждат създаването на единната валута.
През 1978 г. стартира Европейската валутна система.
Планът за въвеждане на еврото става официален с подписването на Договора от Маастрихт през 1992 година. Той се смята за фундамента на Европейски съюз, защото е призван да насърчи „укрепването на икономическото и социалното сближаване чрез създаването на икономически и паричен съюз, който безусловно включва единна валута“.
В едно свое изказване, френският икономист и втори председател на ЕЦБ Жан Клод Трише заявява, че „създаването на обща валута е многонационално и мултиконсенсусно решение […] израз на сближаването по отношение на въпроси с огромна политически чувствителност“.
Основни поддръжници на този договор и на въвеждането на единната валута са
германският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран,
които пишат до лидерите на останалите 10 държави членки (към онзи момент), че е време „да се трансформират отношенията като цяло в държавите членки на Европейски съюз“.
Тази трансформация включва разширяване на компетенциите на Европейските общности в области като околна среда, промишленост и политика на сближаване. Това означава и още нещо: предоставяне пълномощия на Европейския парламент да приема законови актове – съвместно със Съвета на Европейския съюз – по определена процедура. Но онова, с което договорът от Маастрихт ще бъде запомнен, е… създаването на еврото.
Името на новата валута е разкрито през 1995 година.
На 31 декември 1998 г.
11 държави фиксират валутните си курсове – както една спрямо друга, така и към еврото,
а с настъпването на Новата 1999 г. се ражда и еврозоната.
През следващите три години, националните валути на 11-те държави членки продължават да са законно платежно средство, но при електронните преводи и другите нефизични парични транзакции се използва само евро.
Гърция се присъедини към Еврозоната между това първоначално въвеждане и дебюта на валутата във физическа ѝ форма – в началото на 2002 година.
По-късно към валутния съюз се присъединяват последователно Словения, Кипър и Малта, Словакия, Естония, Латвия и Литва. така че в момента еврозоната се състои от 19 държави.
Ясно е, че създаването на еврото не е някакъв допълнителен и спомагателен акт във връзка с формирането на Европейския съюз. Еврозоната е сърцето на Европейския съюз и на единния пазар с неговите четири свободи:
свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали.
Понастоящем еврото е втората най-търгувана валута в света. За повече от 300 милиона души, които живеят в еврозоната, това означава:
• повече избор и стабилни цени
• по-голяма сигурност и възможности за бизнеса
• подобрена стабилност и растеж
• по-тясно интегрирани финансови пазари
От тази гледна точка приемането на еврото не е въпрос на избор, а задължително условие за присъединяване към ЕС. Ето защо клаузата за приемане на еврото като платежна единица във всички държави членки е задължителна. Изключение правят Дания и Великобритания, които си извоюваха тази „екстра“ със Споразумението от Единбург през 1992 година.
Нито една друга държава членка на ЕС няма такава привилегия
и е задължена – рано или късно – да се присъедини към еврозоната.
През последните дни и седмици в България се разгоря дебат дали страната трябва да влезе във валутно-курсовия механизъм ERM II (т. нар. чакалня на еврозоната).
Този дебат прие невероятни размери след нескопосания начин, по който правителството, парламента и БНБ се опитаха да променят законодателството, за да отговари на изискванията на ЕЦБ по отношение на страните-кандидатки.
Отприщените публични дискусии взривиха страховете на хората за бъдещето. И започна масово обръщане на левове в евро, въпреки че тази промяна е напълно техническа и че както многократно беше посочено – включително от комисаря, отговарящ за икономиката и еврото Валдис Домбровскис и от Европейската централна банка –
България ще влезе в ERM II с настоящия си фиксиран курс.
Изключително трудно е да бъде обяснено на обикновения човек, защо обръщането на левовете в евро е по-скоро вредно. И че дори всички да обърнем спестяванията си в евро, валутните резерви на БНБ няма да бъдат изчерпани. Както това би се случило с една централна банка, която не оперира в режим на валутен борд.
Рано или късно, обменените в евро левове ще се наложи да се обръщат отново в местна валута, освен ако те не са притежание на хора с големи спестявания или които получават доходите си в евро. Примерът е познат.
Ако човек обръща настоящите си доходи в евро, за да се "подсигури” срещу т. нар. бъдеща обезценка, а утре му се наложи да ремонтира жилището си, да си купи ново обзавеждане или просто да изхранва семейството си, ще му се наложи отново да обръща. И ще загуби, тъй като
курсът, по който банките и обменните бюра ще купуват обратно,
ще бъде доста по-нисък от курса, по който са ги продавали.
Точно в тези моменти доста хора най-вероятно ще разберат, че единствените, които губят от превалутирането, са именно те.
Основните критики на противниците на влизането на България в ERM II и еврозоната са няколко. Като се започне от това, че българският лев ще се обезцени, мине се през сериозното увеличение на цените и се свърши със загубата на суверенитет.
На тези и на други подобни (уж) критики вече беше отговорено – многократно и от най-различни експерти. Обобщеният извод е, че става дума за
абсолютно неоснователни и умишлено раздухани страхове.
Безсмислено е тези страхове да бъдат коментирани повече, но е интересно да се посочат и анализират две… елегантно заобикаляни досега обстоятелства:
първо – доколко валутният борд предпазва българската икономика от шоковете, на които е подложена еврозоната,
второ – какви са реалните макроикономически проблеми на еврозоната, които би трябвало да се имат предвид при въвеждането на еврото.
Юлиан Войнов
