Александър МАРИНОВ
„Труповете не могат да се скрият… Ще викаме хладилни камиони… Не ходете на църква, да не превръщаме болниците в морги… Видях със собствените си очи какво е да поръчаш чували за трупове и да ти кажат, че има само двеста… През тези две седмици се решава бъдещето на нашите поколения, на нашата държава”.
Това са само част от драматичните послания на представители на институциите през последните седмици. Би могло да се възрази, че и в други страни има политици, лекари и учени, които не пестят черните краски. Например, (в британски вестник) шведски микробиолог заявява „отправяме се към катастрофа”. Неназован главен лекар на стокхолмска болница прогнозира, че „краят ще е истинско клане”. За цената на шведската либерална стратегия за справяне с пандемията предупреди дори и министър-председателят Стефан Льовен още на 4 април: „Ще броим мъртвите с хиляди, трябва да сме подготвени за това”. Но изглежда по-голямата част от шведското общество разбира и подкрепя аргументите за следваната политика.
У нас бе надценен ефектът от внушаването на страх и бяха подценени страничните му последици. Д-р Десислава Кателиева, председател на Асоциацията на работещите в спешната медицинска помощ, посочи, че в последните няколко седмици са
зачестили пациентите на спешна помощ
със силно изострени и фатално влошени състояния. „Дали от страх да не се заразят, или за да не безпокоят децата си, които са изолирани, много възрастни хора крият оплакванията си и се озовават в Спешното с мозъчни кръвоизливи, напреднали перитонити, със синини от падания”.
Има и още нещо. Силен акцент бе поставен не просто на ограниченията, а на репресивните мерки за тяхното налагане – глоби и дори наказателно преследване. Това, че мащабът на репресията надхвърляше разумната необходимост, бе разбрано дори от българските депутати, които смекчиха глобите. Но се стигна до това, прокуратурата да преследва учени и лекари заради мнения и добронамерени предупреждения.
Естествено, обществото трябва да бъде наясно с последиците от епидемията, а спрямо определени лица трябва да се налагат санкции. Но въпросът е не просто в дозата на сплашването, а е много по-важен – за
възприетата философия на справяне с кризата
и включеното в нея на допускане за ролята на обществото и масовите обществени нагласи и модели на поведение. Опитът по света вече показва, че да се разчита на внушаването на страх е не просто неефективно, а контрапродуктивно. Защо?
Защото вече се очерта ясна тенденция (у нас яростно оспорвана по политически причини, но тихомълком и за съжаление хаотично прилагана) на неизбежно постепенно и предпазливо връщане към относително нормален ритъм на икономическите и социалните процеси. Разбра се, че продължаването на силните и повсеместни ограничителни мерки ще нанесе много по-големи щети на обществата, включително в отложени последици за човешкия живот, физическото и психичното здраве.
Затова,
на базата на внимателен анализ
на местните обстоятелства и обоснована оценка на рисковете, редица държави започнаха такива стъпки, а останалите планират въвеждането им в обозримо бъдеще. Австрия първа смекчи строгите ограничения, въпреки че се запазва носенето на маски. На 14 април отвориха хиляди малки магазини. От 1 май възобновяват работа търговските центрове, по-големите магазини и фризьорските салони. В открито писмо до нацията канцлерът Курц заяви: „Опасността още не е отминала. Но искаме да излезем възможно най-бързо от тази криза и се борим за всяко работно място в Австрия.”
Една от най-тежко засегнатите от пандемията страни – Испания, също обяви „нова фаза на извънредното положение”. Индустрия и строителство възобновяват работа. В същото време е предвидено безплатно раздаване на 10 млн. маски на гражданите, които ползват обществения транспорт, за да стигнат до работа.
В Германия, след становище на Академията на науките, част от училищата, магазините, ресторантите и администрациите ще заработят отново, но личните пътувания, екскурзиите и повечето обществени събития ще се възобновяват постепенно. Немският опит е особено ценен заради специалното внимание към психологическите ефекти на ограничителните мерки. Установен бе синдром на „умора от бедствието”, включващ изтощение от твърде многото лоши новини, както и раздразнение срещу лавината от плашеща информация.
На шестата седмица от въвеждането на строгите ограничения
масовите нагласи започват да се обръщат
– с десет пункта намаляват споделилите, че се страхуват от епидемията (от 61 на 52 %). Делът на тези, които оценяват мерките като прекомерни, нараства значително. Страхът престава да бъде основен мотиватор. Немските психолози правят важен извод: „В перспектива трябва да разчитаме главно на доброволните действия. Трябва внимателно да изучаваме нагласите на хората и да реагираме адекватно на промените в тях.”
Вероятно най-разумната политическа стратегия бе изразена в последното обръщение на президента Макрон към французите. Въпреки оценката, че „страната не е готова за пълно премахване на ограниченията”, започва „нова ера” – от 11 май постепенно ще бъдат отваряни училищата, детските градини и центрове за всекидневна грижа. Изолацията ще продължи за хората с хронични заболявания и сериозни увреждания. Изисква се носене на маски в обществения транспорт, но не и на улицата. Маските се осигуряват от държавата, раздават ги местните власти.
Макрон изрично подчерта
значението на подготовката за „размразяването”,
която трябва да започне незабавно в диалог с обществото. Разработват се специални планове за поетапно рестартиране на туризма, хотелиерството и развлекателната индустрия. До 11 май всеки със симптоми ще бъде тестван, „за да се извлече максимумът от времето на блокадата”.
Посланието на Макрон заслужава внимание главно заради своята философия. „Ще се справим, но трябва да се научим да живеем заедно с вируса, т.е. постепенно завръщане към нормалния живот”.
Какво липсва в България?
Няма баланс между предупрежденията, напомнянето на тежките последици и целенасочената подготовка за добре планирано и организирано (доколкото това е възможно у нас) неизбежно разхлабване на мерките. Не се дава надежда чрез реална, достъпна помощ за „изход от дупката”. Професор Мутафчийски задава възмутено-реторичен въпрос: „Докога хората ще чакат някой да им поеме отговорността?” Но въпросът не е реторичен, а изисква много сериозен отговор.
Нека отново да се позовем на Макрон: „За всички, които имат нужда, ще има подкрепа и механизми, които да им помогнат. Осем милиона души вече се ползват от тези придобивки – малкият бизнес, самонаети, безработни. Достъпът до тази помощ ще се улесни. Всякакво финансово съдействие ще бъде оказано на хората.”
Вероятно такъв подход ще действа по-добре от броенето на чували за трупове. Ако има кой да го приложи у нас.
