Този път всичко е лично. Познавах Милен Цветков (светла му памет) от 1992 година. Не знам дали мога да го нарека приятел, но във всички случаи никога не сме били просто познати. Или колеги, които се знаят от обща култура и толкоз. Може и да не сме се виждали последните пет-шест години, но това нищо не означава. И не би трябвало, защото… това е положението: може никога да не си срещал един човек, но пак да го уважаваш. И да цениш онова, което той прави, въпреки че мислиш по съвършено различен начин.
Кой каквото и да разправя, кончината на Милен Цветков няма нищо общо както със свободното слово, така и с управлението на ГЕРБ. За разлика от десетки и стотици други инциденти с летален изход, в този случай няма място нито за здравословна параноя (от типа “Търси жената” или парите), нито за демонстрации на възпалено въображение (от рода на “Някой е манипулирал записите на охранителните камери по съседните сгради, за да оневини дрогирания келеш зад волана”).
Сигурно ще прозвучи жестоко, но това е животът – на когото… каквото! Народът го е казал:
ако ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш!
Големият (ни) проблем идва после – когато захванем да търсим логични обяснения за поредната нелепица. Защото по стар народен обичай всички изведнъж провиждаме чуждите сламки, оставайки слепи заради гредите в собствените си очи.
Можеше ли катастрофата да не се случи?
Естествено. Ако т. нар. компетентни инстанции – парламент, правителство, МВР, АПИ и Столична община, бяха седнали на една маса (както се казва на делничен жаргон) и бяха изработили нормални правила и адекватни санкции за тяхното нарушаване. И бяха създали още по-нормални структури за контрол и превенция. Още преди 15-20 години, разбира се, а не миналата седмица или преди два-три месеца.
Точно така – става дума за прословутата война по пътищата, която
всяка година взема по 650-700 жертви
и оставя поне още толкова инвалиди.
От формална гледна точка, всичко си е окей. По същество обаче, нито нормативната уредба работи, нито “кадровият пълнеж” на ведомствата и контролните органи си върши работата по съвест и по закон. Справка – стотиците и хиляди малоумници, които продължават да карат без книжки, да сядат зад волана пияни или дрогирани, да карат без колани, да настъпват газта докато се гримират, говорят по телефона или… гледат телевизия (точно така – и такива серсеми бръмчат из софийските улици).
От памтивека, единственият отговор на управляващите (независимо от цвета на партийните им книжки) е банално познат: увеличаване на глобите, увеличаване на годините затвор, умножаване на пътните знаци. Ефект – никакъв! А решението на проблема е супер елементарно: ако те хванат да караш без книжка, пиян или дрогиран –
МПС-то ти се конфискува в полза на държавата.
По бързата процедура и без право на обжалване. Същото трябва да се отнася и до джигитите, които не признават скорост, по-ниска от 100-120 километра в час: който бъде хванат повече от два пъти да кара като ненормалник, тутакси сдава на полицията и ключовете, и свидетелството за правоуправление, и самото МПС. А, ако се окаже, че въпросното “хващане” е второ или трето – предишните благодетели на ненормалника отиват на съд – за злоупотреба със служебно положение и корупция, примерно.
Ако тази “санкция” беше въведена овреме, примерно – след инцидента, предизвикан от Максим Стависки през 2007 г., днес ситуацията по пътищата щеше да е съвсем различна. Вярно, органите на МВР щяха да си имат проблеми с
конфискуваните вече 8000-10 000 коли и мотори,
но тези проблеми щяха да са си най-обикновен кахър.
Вместо за някакви смислени дебати от подобен характер, кончината на Милен Цветков бе употребена за съвсем различни цели. Главно в посока… избиване на собствени комплекси за малоценност. Типично по нашенски. И в окото на бурята – медиите, които били слугински, а журналистите – добре платени подлоги и пачаври. Тоест – ако имало истинска свобода на словото, а средствата за масова информация – достойни стожери на гражданското общество и демокрацията, Милен (светла му памет) щял да работи в БНТ, в бТВ или в Нова тв и да си е жив и здрав.
Е, меко казано – по-дивна простотия от подобни умозаключения няма! Не за друго, а защото свободното слово (по принцип) и свободните медии (в частност) са функция единствено на свободното гражданско общество.
И тази истина е тъжна: журналистиката е професия, която човек може да упражнява в два три типа медии – държавни, обществени и частни.
В България
обществени медии няма,
така че вариантите остават само два: от едната страна са БНТ, БНР и БТА, а от другата сме всички останали – частните телевизии, радиа, вестници и сайтове.
Съществуването на трите държавни мастодонта го оставяме настрана, защото работата е ясна – всяка година ни я описват в законите за държавния бюджет.
Големият проблем е съществуването на частните медии, които би трябвало да се издържат само по два начина – платен достъп (ръчна продажба, абонамент и т.н.) и реклами.
В нормалните демокрации работата е ясна. В милата ни татковина направо си е гъсти гори тилилейски. Или по-скоро – мъртвите сибирски полета. Защото в съзнанието на т. нар. средностатистически българин свободни са единствено… безплатните медии, които
пишат или говорят само онова, дето на него би му харесало.
Няма грешка. Уговорката “би му харесало” си е съвсем на място, защото поне от петилетка и половина т. нар. средностатистически българин пари за медии вече не дава.
Ако може да хвърли един поглед на аванта – хвърля го. Ако го мързи да рови из интернет – какво му подхвърлят във фейсбук – това чете, гледа и слуша.
Без изобщо да си дава сметка, че въпросната социална мрежа е като… вътрешната страна на врата в обществена или ведомствена тоалетна: ако искаш пишеш интимни спомени или сексуални блянове, ако искаш – дращиш дисидентски лозунги и ги илюстрираш с карикатури на Тодор Живков.
А когато дойде време човек да чете само клекнал, защото седнал вече не става, мине домакинът, удари една баданарка и всичко започва отначало и на чисто.
Също като в „нашия случай“ – утре всички фейсбук борци за демокрация ще са забравили кой е Милен Цветков, защото ще си имат друг повод за вълнение. Дано не е толкова тъжен…
