Александър МАРИНОВ
Още в началото на кризата с Ковид-19 беше ясно, че – колкото и да са важни за запазването на човешки животи и на ресурсите на здравната система – ограничителните мерки имат временен и допълващ характер. На много места по света правилно бе схваната основната им дългосрочна цел – да се формира нагласа (у колкото е възможно повече хора) за доброволно спазване на някакъв разумен личен режим на превенция, т.е. на редуциране на рисковете. И тъй като имаше достатъчно доказателства, че вирусът няма да изчезне бързо и скоро, идеята бе да се настроят обществата за продължително функциониране в параметрите на една условна нормалност.
Тази настройка бе абсолютно необходима предпоставка, за да се премине към неизбежното разхлабване на редица ограничения пред икономическите, образователните, социалните и редица други дейности, чието продължаване би довело до непоносимо по-тежки икономически, социални, психологически (да добавим – и политически) последици.
Почти всички държави по света тези дни преминават към поетапно отпускане на рестрикциите. Има нюанси в подходите, обхвата, сроковете и последователността, но тенденцията е очевидна и необратима. Възможно е да има нови пикове и съответни нови затягания на някои места или в някои дейности, но обозримото бъдеще е именно такова – общественият живот ще тече в условията на засилени противоепидемиологични мерки и при засилено значение на краткосрочни и дългосрочни политики за минимизиране на щетите от кризата. Всички се подготвят за това, въпреки че се признава и осъзнава в различна степен.
Припомням тези – според мен – общоприети предпоставки, за да обоснова две констатации. Първо, всички правят и ще правят горе-долу едно и също (независимо от горепосочените национално-специфични нюанси). Второ, различните страни влизат в етапа на разхлабване (условно нормализиране) с различна степен на подготвеност, която ще обуслови и по-нататъшните резултати от усилията за справяне с кризата.
Състоянието на здравните системи и медицинските показатели за хода на епидемията са важни измерители на готовността за
възможно най-приемливи последици
от разхлабването на ограниченията. Те са в основата на всички известни досега планове за съживяване на обществено-икономическия живот. Но те не са единствените, а вече дори и най-важните елементи на готовността за преход към условна нормалност. Ефективността на действията на националните власти в следващите месеци ще зависи от други условия, които, за съжаление, фактически отсъстват у нас, независимо от хвалбите, че сме сред първенците в борбата с пандемията. Закъснението ще ни струва скъпо, остава да се надяваме и да се борим то да бъде наваксано (доколкото е възможно).
Първото важно условие е наличието на солидно обоснован цялостен план за координирано действие на държавните власти, бизнеса и гражданите, който да съчетава постепенното отпускане на ограниченията с мерки за подкрепа и възстановяване. Защото разхлабването на карантината само по себе си няма да гарантира оцеляването на стотици хиляди фирми и още повече човешки същества. Необходимо е този план не само да е разработен на базата на пълна информация и убедителни научни доказателства, но и да бъде обсъден със заинтересуваните страни и обществото, за да се осигурят доверие и информирана подкрепа. Което би трябвало да изключи опитите за заблуждаване и манипулация.
Виждаме че почти навсякъде правителствата действаха именно по този начин – имаше цялостен, по възможност обхващащ всички аспекти на кризата проект за поетапно действие, който бе дискутиран и коригиран на базата на
пълноценна комуникация с обществото.
Това, разбира се, не премахна различията и възраженията, но ги редуцира и най-важното – даде възможност да се действа за реализацията на предначертанията. Не всички родители в Дания и Германия бяха във възторг от отварянето на училищата, но постепенно опасенията се преодоляват и системите заработват съобразно плана.
У нас предложението за обединяване на политическите и обществените усилия около общонационална цел „Постепенно завръщане към нормално функциониране на социално-икономическия живот” (и за разработване на съответен план) бе лансирано от президента Румен Радев на 3 април. (Впрочем, една от първите политически инициативи на такова ниво в Европа, почти едновременно с лидерите на Австрия и Дания). Не е нужно да припомняме как бе посрещнато това предложение от премиера, правителството и парламентарното мнозинство. Но буквално на следващия ден управляващите започнаха да реализират именно инициативата на държавния глава, ала по възможно най-лошия начин – хаотично, без аргументи и опирайки се на порочни внушения към обществото. Вместо да се говори за обединяване на усилията и търсене на разумен баланс, точно тогава настъпи
кулминацията на „тактиката на страха”
– с настъпващия „ад по Великден”, „пълните морги”, „чувалите за трупове” и прочие.
В допълнение, както преди месец и половина, така и днес България няма цялостен план за достатъчно широки, достъпни и най-вече безвъзмездни мерки за подкрепа на малкия и среден бизнес, домакинствата и отделните хора. Това, което се правеше и се прави, е разпокъсано, недостатъчно, спъвано от множество ограничителни условия и в края на краищата стига до много тесен кръг, най-често далеч не най-нуждаещите се.
Едно проучване, което проведох в първите дни на май с помощта на моите студенти (1700 интервюирани членове на техните семейства от 26 области), показва, че достъп до някаква форма на рекламираната държавна подкрепа (лично или чрез фирма) са имали под едно на сто от изследваните лица. В същото време, две трети споделят, че състоянието на семейните им финанси се влошава. Мъж, глава на петчленно домакинство, е използвал известния стих „От нийде взора надежда не види”, за да опише положението.
Така стигаме до втората неблагополучна българска отлика. Държавата не просто действа на принципа „Твърде късно и твърде малко, предназначено за малцина”, тя сякаш прави всичко възможно да отблъсне и разочарова хората, които в началото имаха надеждата, че ще ги подкрепи. Между другото, тъкмо тази надежда обяснява високото одобрение за мерките на властите в началото на кризата – това не бе оценка за реално свършени дела, а надежда, че нещо ще бъде направено.
Огромен проблем оттук насетне в очертаващата се продължителна криза ще бъде именно липсата на доверие и надежда. Нито една правителствена мярка няма да даде дори минимални резултати, ако не бъде посрещната с доверие, основано на надеждата, че държавата ще действа всеотдайно и справедливо. Случва се обратното –
засилват се основателните съмнения,
че и след тази криза ще има поредно масирано преразпределяне на активи и пазари, при което ще спечелят тези с власт и пари, а те са едни и същи.
Но дори и най-старателните социологически и медийни помощници на властта вече не могат да крият (а и не искат да поемат такъв риск), че зад привидното високо одобрение бързо тече нарастване на масовата критичност към липсата на действени социално-икономически мерки за справяне с кризата. Последните ресурси на хиляди домакинства се изчерпват и това неминуемо ще предизвика рязка промяна не само на думите, но и на делата на хората.
Тогава ще дойде ред на следващата, най-важна дискусия по темата „Накъде след кризата?”, която ще трябва да покаже какви уроци сме научили и какво е необходимо коренно да променим в начина на живот и модела на управление на българското общество. Защото днешната безпомощност и незаинтересованост на властимащите е култивирана и толерирана дълги години, на което трябва да се сложи край.
