Александър МАРИНОВ
В Европа бавно и предпазливо тече процес на премахване или облекчаване на санитарно-ограничителните мерки. Въпреки предупрежденията, че тази вълна на заразата не е окончателно стихнала и най-вече – че е вероятна втора вълна наесен, обществата се стремят да възстановят някакъв относително нормален ритъм на функциониране. Широко използвани са изрази като „нормализация”, „възстановяване”, „връщане към обичайния начин на живот”. Но труден и тепърва очакващ по-ясен отговор е въпросът: какво всъщност ни очаква? Дали ще се върнем към нещо познато, или ще се движим по-нататък, към нови отношения, модели на поведение, начини на управление на държавата?
Този въпрос включва поне два съществени подвъпроса и съответно – два типа отговори. Първият: дали МОЖЕМ просто да се върнем назад, така, както се прибираме в познатата уютна домашна среда след уморително пътуване? Вторият: дали ИСКАМЕ повече или по-малко да възстановим предшестващото кризата положение, т.е. дали то е било достатъчно приемливо, за да желаем „реставрация”?
Веднага трябва да направим уговорката, че
търсенето на отговори е силно затруднено
от голямата неопределеност и липсата на достатъчно надеждна информация. Все още знаем твърде малко за самата зараза и за ефективността на предприеманите досега медицински и карантинни мерки за противодействие. Още по-оскъдно е аналитичното знание за мащаба на икономическите и социалните поражения върху обществата и човешките индивиди, които далеч надхвърлят пряко изчисляваните щети, от рода на икономически спад, дефицити на публичните финанси, фалити, безработица, загуба на доходи, задлъжнялост на домакинствата.
Струва ми се, че на много места по света (поне тези, за които имаме достатъчно информация), в т.ч. и в България се очертава отрицателен отговор и на двата подвъпроса. Нека започнем от първия – можем ли просто да рестартираме привичния си начин на живот така, като го правим с компютъра си?
Още от първите седмици на глобално разпространение на заразата добиха широка популярност генерализирани клишета от рода на „Светът вече няма да бъде същият”. Не по-малка подкрепа обаче имат и противоположните мнения – че нищо особено не се случило, че светът е преживял не една и две подобни епидемии и че постепенно всичко ще се върне на мястото си. Да не говорим за безбройните по-конкретни оценки и прогнози за определени дейности, професии, образци на поведение, по моето скромно мнение също опитващи се да бягат пред вятъра, с което рискуват да се превърнат в
поредната „вятър работа”.
С това съвсем не искам да кажа, че проблемите, които епидемията и борбата срещу нея откроиха по ярък и болезнен начин, няма да доведат до някои необратими промени. Това се вижда с просто око на всички нива – от глобалното (геополитическите размествания вече започнаха) до микросоциалното. Да не говорим, че за милиони конкретни фирми и индивиди по света (десетки хиляди в България) щетите ще бъдат фактически невъзстановими. Нека вземем само един пример. Към края на 2019 г. над 60 на сто от банковите влогове на физически лица и еднолични търговци са на стойност до 1000 лева, т.е. „бели пари за черни дни” или просто „пари за края на дните”. Актуални данни за състоянието на този сегмент още няма, но може да се предположи, че голяма част от тези скромни спестявания вече са „изядени” и не е ясно дали и кога ще бъдат възстановени. Същото важи за фалитите и нарастващата задлъжнялост. Мнозина просто няма да могат да се върнат към предишното състояние, дори и да искат.
Но според мен по-важният въпрос е дали искаме да се върнем към предишното състояние, а отговорът се определя от това, как го оценяваме. Тук е необходимо да се направи една важна уговорка. На много места по света и особено у нас се прокрадват внушения (най-вече лансирани от заинтересувани властващи среди), че всички проблеми и беди се дължат на коронавируса. Иначе казано, всичко е вървяло по мед и масло, но „дойде тази гад” (по думите на премиера Борисов) и всичко разсипа. Чудесните резултати от досегашното управление са заличени от бедствието. Щастието да ни управляват днешните властници е погубено от форсмажорни обстоятелства.
Едва ли сегашната кризисна ситуация може да роди по-лицемерно и по-невярно твърдение. Истината – поне що се отнася до България – е съвсем друга. Досегашните и предстоящи щети от кризата приемат страховити измерения именно заради
трайните недъзи на управлението
на държавата, умишлено създаденото състояние на разпад на ключови обществени системи и натрупвалите се в течение на години дефицити на съответните политики. Кризата просто освети тези недъзи и дефицити и направи невъзможно тяхното по-нататъшно прикриване, оправдаване и дори превъзнасяне като доказателства за напредък. Епидемията безцеремонно отскубна смокиновото листо.
Поради тази причина единственото разумно решение е да се търси не възстановяване на статуквото от преди кризата, а неговото критично преосмисляне и набелязване на мерки за радикална промяна. Би било проява на масов мазохизъм да искаме да се върнем към порядките, гарантиращи бедност, растящи неравенства, изключване, ниско платен труд, огромни злоупотреби с публични средства, практиките на задушаване и фактическо закриване на цели публични системи. По сполучливия израз на икономиста Ваня Григорова, „Зараза или глад – това не е избор”.
Много е трудно да посочим дори един-единствен сектор, който „заслужава” да бъде възстановен във вида от преди коронавируса. Навсякъде изпъкнаха съзнателно породени и поддържани деформации, обслужващи интересите на тесни политико-икономически групи в ущърб на публичния интерес и бъдещето на нацията. Това важи дори за дейности, които на пръв поглед добре се справиха с новата ситуация след наложените ограничителните мерки, като образованието.
Най-важно значение обаче има решителната промяна на модела на управление на държавата, вкл. взаимоотношенията й с гражданите. Бяхме свидетели на ужасяваща неспособност на държавното ръководство да действа планомерно и открито, да взема решения на основата на солидни аргументи и да убеждава гражданите. Повече от два месеца след началото на кризата България е единствената европейска страна, която не разполага с официален и ясно структуриран план за поетапно излизане от наложените ограничения и най-вече за взаимнообвързани икономически и социални мерки за минимизиране на щетите от бедствието.
Лъсна в пълния си „блясък”
патологичния страх от нормална отчетност и предоставяне на достоверна информация за реално постиганите резултати. Видя се, че политическата класа е готова на всякакви управленски безумия, само и само да се измъкне от реална отговорност. Можем единствено да гадаем защо например не бе приведен в действие Законът за защита при бедствия – заради стремежа да се избегне ясната линия на вземане на решения и личната отговорност, или защото цялата национална система за защита при бедствия съществува само на хартия?
Днес сме изправени през изпитание – дали ще успеем да потвърдим старата максима, че кризата е не само заплаха, но и източник на възможности? Днешните и утрешните трудности ни дават прекрасна възможност да осъзнаем необходимостта от промени и да ги осъществим.
Дано не я пропуснем.
