Александър МАРИНОВ
Както е добре известно, народът може без всеки конкретен управник, но управниците не могат без народа. Да, имало е и ще има държавници и политически водачи, чиято липса се е чувствала болезнено, но силата на предначертанията и започнатите дела винаги е надмогвала влиянието на личностното физическо присъствие.
За съжаление, България отдавна съществува в друга реалност. Мнозинството от българите години наред се бои, че управниците ще продължат да управляват, а не че ще си отидат от живота или от властта. Тук става дума не толкова за личности, колкото и да са ни опротивели, а за грижливо отгледания и поддържан модел на управление на държавата и на отношение между власт и граждани.
Една от най-перверзните особености на българския политически живот три десетилетия след началото на прехода е, че при безспорно все по-слабо и все по-корумпирано управление си отиват (в буквалния смисъл – от живота и от страната) отвратените граждани, а остават (с политическа и икономическа власт) отвратителните управляващи (макар и с леки размествания в състава). У нас дори се формира прослойка на професионално оцеляващи във властта при всяко поредно управление хамелеони. Парламентарното мнозинство и правителството на Борисов са пълни до козирката с такива екземпляри и това е една от причините за всеобщото омерзение.
Трагикомичният нюанс на днешната ситуация идва от
налудната опорка на управляващите,
че тяхното оставане на власт е първостепенна политическа, социална и едва ли не природна необходимост, докато човешкото и икономическото съхраняване и въздигане на протестиращия народ е несъществено и дори ненужно. Замислете се над логиката, вложена в една друга опорка – че ядрото на протестиращите е от млади хора, които учат и работят в чужбина, а сега са временно у нас поради пандемията, следователно, нормално и желателно е тази основна част от протестиращите да се върне обратно там, откъдето няма да пречат. Впрочем, създаването на условия, при които почти всеки, който има възможност, търси спасение в чужбина, изглежда не вторична последица, а съзнателно търсен ефект на упражняването на властта в България. По-голямата част от българите зад граница са фактически депортирани и това е основната причина протестите на българските общности на десетки места по света да са толкова масови и енергични.
Тези, които са заминали и тези, които са на ръба да се махнат заради порочния модел на управление, са неизмеримо по-ценни за бъдещето на страната от всеки състав на управляващата класа, особено от остатъчния махленски „В” отбор. Днешните властници не са ни най-малко нужни на обществото, те са вредни, поради което висша проява на гражданска отговорност е да бъдат час по-скоро отстранени и запратени в политическото небитие.
Предлагам тази гледна точка, защото през последните седмици се коментират различни сравнителни оценки на силните страни и слабостите на противостоящите страни в разгарящата се политическа криза и на инструментите, с които разполагат. Не си струва да се обсъждат „разсъжденията” на казионните, платени говорители – политици и „експерти”. Самият факт, че позициите на властта се представляват и защитават от такива мизерни „авторитети”, е сигурен симптом на наближаващия край. Но има и редица коментари, които заслужават внимание – невинаги заради силата на аналитичните аргументи, но със сигурност заради честната и съпричастна гледна точка. С някои от тях си струва да се полемизира – в знак на уважение именно към моралната позиция.
Разграничението между властващите и протестиращия народ е не само по линията „нужни – ненужни”, за която стана дума по-горе. Една от най-интересните и симптоматични характеристики на противопоставянето е
смяната на ролите на „смелите” и „уплашените”.
Страхът дълги години бе основен инструмент (наред с купуването) за печелене и задържане на властта. Репресията – понякога „мека”, понякога груба – бе навсякъде, от предизборните кампании до заглушаването на критичните мнения. Твърде много българи през последните десет години мълчаха (а често говореха откровени неистини) от страх. Не само публичното пространство, а дори и социологическото изследователско поле бе деформирано под пресата на страха. Повечето изследователи дори се бояха да задават нормални въпроси, които биха разкрили истинското отношение на обществото към силните на деня.
Днес имаме видима смяна на местата. Хората по площадите не само съзнават своята стойност и отговорност пред бъдещето на страната, а това ново съзнание им даде нова смелост. Това е смелост, породена от осъзнатото достойнство, а не от отчаянието. В това отношение съм склонен да споря с колеги, които търсят в тази посока основния мотиватор на протестите. Отчаяният човек тръгва на бунт, защото не вижда какво повече може да загуби. Основната част от днешните протестиращи са на площада, защото съзнават, че могат и трябва да спечелят най-ценното – общото по-добро бъдеще.
Както физически, така и морално-психологически властта е на другия полюс – полюсът на страха. Последният източник на упоритата, но излъчваща обреченост съпротива на режима на Борисов е именно страха от неизбежната отговорност. И най-глупавите от тях усещат, че не им е съдено спокойно и достойно бъдеще. Дори да успеят да запазят част от натрупаното, ще трябва да се скрият в някой далечен тъмен ъгъл да си го харчат. А на мнозина рано или късно ще се наложи да отговарят за делата си.
На пръв поглед властимащите все още разполагат с всички мощни инструменти – репресивен апарат, послушни медии, административни ресурси и страшно много пари. Би трябвало да могат да мачкат и да купуват, както досега. Но машината не работи по познатия перфектен начин, а причината е именно страхът от задаващия се край, който парализира волята и кастрира комбинативността.
Страхът не само сковава волята, той „оглупява” властниците (въпреки че в днешния си състав те не блестят с някакви особени интелектуални качества).
Реакциите и тезите на управлението стават все по-неадекватни
– вместо да успокояват и да притъпяват протестите, те постоянно ги провокират и дават нови сили на съпротивата. Страхът е пречка да се намерят полезни ходове, които наистина отдавна не могат да донесат политическа печалба, но можеха поне да минимизират щетите. Поведението на уплашената власт през последните седмици предвещава максимални колективни и индивидуални щети за ГЕРБ, патриотите и останалите присъдружни на управлението.
Независимо от ситуативната видимост на уличните действия, шансовете за успех безусловно са на страната на смелите и достойните, защото именно те могат не просто да съборят тази прогнила от корупция власт, а да пристъпят към следващите, по-важни и по-трудни стъпки. Да мислиш, предлагаш и поемаш отговорност за пътя и начините за реална промяна е много по-трудно, отколкото да се опълчиш на репресивната машина на властта. Защото изисква много по-голям и пълноценен интелектуален и морален потенциал, издръжливост и постоянство.
Битката за сваляне на тази власт е на практика спечелена, но смелите и достойните тепърва ще трябва да се докажат във войната за необходимата промяна.
