На 27 септември сутринта започна артилерийски обстрел по Степанакерт – столицата на областта Нагорни Карабах, оспорвана между Армения и Азербайджан от десетилетия. Започналият през 90-те години конфликт отново се разгоря, и то с отдавна невиждана сила. Убити и ранени са стотици хора, включително мирни граждани.
Двете страни взаимно се обвиняват за началото на военните действия, но те продължават въпреки призивите на Русия, ЕС и НАТО. В Армения обявиха обща мобилизация, обхващаща резервистите, а в Азербайджан – военно положение.
Зад гърба на Баку стои Турция, а съюзниците на Ереван засега не бързат да се проявяват.
Нагорни Карабах е планински анклав, населен с арменци християни, намиращ се във вътрешността на мюсюлмански Азербайджан. Съветската власт не позволяваше конфликт между двете общности, но с разпадането на СССР в началото на 90-те години той се разгоря. В избухналата война арменските сили завладяха териториите, намиращи се между Армения и Нагорни Карабах, като прогониха много местни жители азери. Областта обяви независимост, признавана само от Ереван, и с международно посредничество конфликтът бе замразен.
Азербайджан е по-ощетената страна и е разбираемо да иска реванш. Днес по всички показатели той превъзхожда Армения, и то в пъти – по територия, по брутен вътрешен продукт и бюджет, по количество (често и качество) на оръжие. При това е страна с младо и бързо растящо население и с динамична икономика. За Баку
не е проблем да купува оръжие от чужбина
с приходите си от износ на нефт и газ.
Докато Армения е страна с намаляващо и застаряващо население, със значително по-малък БВП, практически без източници на валутни приходи, а модерно оръжие би могла да купува само с кредити.
Логично е именно Азербайджан да е страната, която да се опита да промени статуквото по силов начин. Досега Баку се съобразяваше с редица фактори – като посредничеството на Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа със съпредседатели Русия, Франция и САЩ, както и изготвените от нея Мадридски принципи за урегулиране на конфликта. Най-важният възпиращ фактор за Азербайджан обаче бе Русия, която осигуряваше на арменците нужното оръжие и военна подготовка, изиграли решителна роля за арменските успехи през 90-те.
Между Русия и Армения има отбранителен съюз,
а на арменска територия, в близост до границата с Турция, има голяма руска военна база. Досега Москва изпълняваше и ролята на международен гарант на арменските интереси.
По същия начин от самото начало на конфликта Турция твърдо стои зад Азербайджан. Бившият азербайджански президент Гейдар Алиев веднъж бе казал, че става въпрос за "един народ в две държави". Анкара не поддържа дипломатически отношения с Ереван, нещо повече – границата между Турция и Армения е затворена от три десетилетия. Досега обаче Анкара се задоволяваше с дипломатическа подкрепа за Баку, без да се намесва пряко в конфликта. Вероятно за това е допринесла и сдържащата роля на Русия.
Днес нещата не изглеждат по този начин. От самото начало на боевете Анкара не само не призовава към мир, а напротив – публично поощрява Азербайджан да си разчисти сметките с Армения. Турското поведение оставя впечатлението, че акцията на азерските сили е започнала не само със знанието на Анкара, но и с нейно сътрудничество.
"Настъпи времето да бъде сложен край на окупацията на Нагорни Карабах. Близо 30 години никой не потърси сметка за окупацията. Армения трябва да се изтегли. Азербайджан сам ще се погрижи за себе си срещу окупаторите. Дойде времето за сметка", заяви турският президент Реджеп Ердоган.
На фона на тези изявления арменското министерство на отбраната, съобщи, че
турски F-16 е свалил арменски Су-25
в арменското въздушно пространство, а пилотът е загинал. Западни медии съобщиха, че Анкара подкрепя азерите с авиация и военна сила. Появиха се и информации, че азерите използват атакуващи безпилотни самолети, произведени в Турция и управлявани от турски военни експерти.
Най-смущаваща е обаче информацията, че Турция е изпратила в конфликтния район хиляди сирийски бунтовници от района на Идлиб. Посланикът на Армения в Русия заяви, че са 4000 души. За същия брой бойци съобщи и AsiaNews, цитирайки свои източници – с уточнението, че Анкара ги е наела срещу 1800 долара месечна заплата за период от три месеца. Ройтерс пък публикува разговор с двама такива бойци (с непотвърдена самоличност), единият от които твърди, че принадлежи към джихадистката групировка Ахрар ал Шам. "Не исках да ходя там, но нямам пари, а животът е тежък", казва той и посочва сумата от 1500 долара месечна заплата.
И тук възниква въпросът как Русия позволява същите тези бойци, които самолетите й обстрелват на сирийска територия и с които воюва съюзникът й Башар Асад, да се вихрят в регион, смятан за нейна зона на интереси?
От самото начало на сблъсъка
Москва заема една по-скоро неутрална позиция
– призовава и двете страни към сдържаност, но не предприема по-явни стъпки за защита на арменския си съюзник. В същото време Турция дръзко действа в синхрон с Азербайджан и без да се притеснява, че ще разгневи Москва, с чиито настроения обикновено се съобразява.
Едно от възможните обяснения е кодирано в смяната на властта в Армения през 2018 година. След масови протести, наричани още "Арменската революция", правителството на московското протеже Серж Саркисян бе свалено и премиер стана журналистът опозиционер Никол Пашинян. Критичен към прекалената зависимост на Ереван от Москва, в Русия той е сравняван с украинския президент Петро Порошенко, въпреки че след идването си на власт значително смекчи позициите си спрямо могъщия покровител на страната си.
Руските медии отбелязват, че Кремъл не може да не забелязва
"откровено русофобските" настроения в Ереван,
изразяващи се и в съдебни дела срещу "Газпром" и опериращия на арменска територия клон на Руските държавни железници. Сред другите обвинения към арменския лидер фигурира това, че се бил обградил с прозападни фигури (включително с фондацията на Сорос!), свързани със САЩ не само като светоглед, но и финансово.
Така че пред Москва сега се разкрива чудесна възможност да натрие носа на вироглавия арменски премиер, а защо не и да се отърве от него – след като понесе пасивите от турско-азерската акция, дошла сякаш по поръчка? Единственият път пред Пашинян пък е да се опита да се справи и без руска помощ – за което вече даде индикации, като отказа да води преговори с Баку под руска егида.
