С наближаването на третото "Велико народно въстание", планирано за 22 септември – Деня на българската независимост, започнаха да се случват интересни неща. Европа сякаш все по-добре чува гласа на протестиращите у нас. В стремежа си да се задържат на власт премиерът Бойко Борисов и неговата партия все повече затъват. Всяко следващо изказване на министър-председателя във Фейбсук или от джипа, както и оправданията на приближените му, демонстрират безпомощност. Демонстрациите на площада ту затихват, ту набират нова сила. Но това, което аха да събори самия протест, а не управниците, е съмнението.
На площада се събират хиляди хора с различни политически пристрастия и скандират в един глас "Оставка". Всеки иска промяна, но нещо не е както трябва. Защитниците на властта и скептиците сипят непрекъснати обвинения към демонстрантите. Вадят се кирливи ризи, търси се мрачно минало на организаторите на протеста. Но много и от самите участници в акциите срещу кабинета сякаш изпитват неудържимо желание да сеят съмнение. "Аз съм против корупцията и лошото управление, но този не знае за какво е тук.", "Притеснява ме присъствието на политически лица", "Тук има комунисти", "Тук има джендъри"… Такива реплики се изричат непрекъснато на площада. Те не се чуваха, само когато полицията реши да бие.
В по-спокойните дни, когато недоволните на жълтите павета не са чак толкова много, съмнението започва да се прокрадва отново. И както протестиращите разбират кога властта е по-неуверена, така и управляващите усещат всеки полъх на съмнение у тях.
На моменти се създава впечатлението, че недоволството е насочено към някаква имагинерна власт, която в действителност я няма. Уж борбата е срещу мафията, а премиерът твърди, че мафията е на улицата. Министрите не стъпват в Министерския съвет. Борисов го виждаме само във Фейсбук. Народът вика пред празни, заключени сгради. Журналистите следят заседанията на парламента на повредени монитори. Народните уж избраници се изнизват от задния вход като крадци и само в социалните мрежи показва, че още ги има и са все така верни на вожда …Как на хората няма да им се струва, че се борят с вятърни мелници?
"Срещу кого ще въставате в почивен ден?", питат някои граждани. "Та за тях всеки ден е почивен. Няма ги никакви – отговарят други. – Ако трябва да изберем ден, в който са на работа, то протести никога няма и да има".
И същите тези, които не ходят на работа, се опитват да убедят някого, че протестират безделници, престъпници, шепа неудачници, неспособни да променят нищо, докато по-добри управляващи от тях не съществуват, че корупция у нас няма, че страната процъфтява и чекмеджетата на всички са пълни…
Едва ли някой се отнася сериозно към евтината партийна пропаганда, но пък наглостта мобилизира. Впрочем дори Фейсбук-политиците прекрасно разбират, че не само тези, които са на улицата, не ги искат, че искащите промяна са много, много повече. Иначе отдавна да са подали оставка.
Та в този дух минават дните на протеста. Приливи и отливи на обща енергия, разделение, обединение, съмнения… Но едно е безспорно – докато хората не мълчат и са на площада, управниците няма да спят спокойно.
