Съвсем естествено, заглавието е метафора. Защото току виж някой футболен ултрас прочете какво сме препоръчали, подпали фитила на колегите си по сектор и… дежурното мазало станало: провокатори замерят полицаите с павета, а палките и сълзотворния газ си ги отнасят „слаботелесните“ или удобните протестъри, т.е. онези, които предпочитат да бъдат набити, отколкото да отвърнат на удара с два.
В случая, „боят“ означава, че работата започва да става дебела, защото на улицата излизат и студентите. Като начало – кандидат-юристите от Софийския университет, който – както много добре е известно – отдавна е „развъдник“ на буйни и непокорни глави. Примерно – още от 1983 г., когато един второкурсник тапицира т. нар. Северно крило на Алма Матер с бунтарски текстове в подкрепа на прохождащия все още полски профсъюз „Солидарност“.
Вехта история ли? Нищо подобно, ако съдим по по-пресните спомени.
Сеща ли се някой за онзи
маломерен Град на истината, изникнал насред София на 4 юли 1990 година?
Отначало беше седяща стачка на шепа ентусиасти. След това се появи палатковият лагер, наречен Градът на истината. Отначало постоянните му обитатели бяха десетина, после станаха 150, а накрая… 300-400 и нагоре. Градът си имаше кмет, общинска управа и храм със свещеник, регистрирани бяха и две (най-малко) сватби.
Това беше през деня. Привечер към днешният „Триъгълник на властта“ редовно се стичаха по няколко хиляди „недоволници“.
За отрицателно време градове на истината бяха вдигнати в Пазарджик, Пловдив, Плевен, Петрич, Благоевград, Варна, Бургас, Шумен, Враца и Русе.
Искането на „палаткаджиите“ беше само едно –
незабавна оставка на държавния глава Петър Младенов,
който по решение на печално известната Кръгла маса, носеше уникалната титла председател (президент) на Република България. Няма шега, няма измама – произнасяше се точно така: председател – в скоби – президент!
Чудото се случи два дни по-късно – на 6 юли, но не заради градовете на истината, а защото възпитаниците на Софийския университет окупираха Алма матер и… подпалиха пожара на бунта в цялата страна.
Втората вълна на студентски окупации заля страната през есента на 1990 г. и свали второто правителство на Андрей Луканов.
За трети път
студентството се вдигна на бунт през зимата на 1996 г.
– в подкрепа на протестите и блокадите срещу правителството на Жан Виденов. Резултатът – през февруари 1997 г. БСП отказа да прави ново правителство и СДС спечели своя първи и последен пълен управленски мандат.
През зимата на 2009 г. не друг, а точно студентите „палнаха чергата“ и под краката на тройната коалиция, начело с премиера Сергей Станишев. Макар и скорострелен, младежкият бунт изпълни мисията си – няколко месеца по-късно БСП и ДПС казаха „Сбогом“ на властта, а НДСВ се разтвори в небитието, откъдето се появи осем години по-рано.
Спираме дотук, защото спомените от бунтовете,
помели първото правителство на ГЕРБ (2009-2013 г.)
и издухали от властта ерзац кабинета „Орешарски“ (2013-2014 г.) все още са пресни. След което теглим чертата и установяваме… една трайна тенденция, която започва много да прилича на поговорката „Повторението е майка на знанието и баща на затъпяването“: абсолютно всички протести са тръгнали от интелигенцията, поддали са се на платеното разцепление отвътре, но след намесата на студентите са се освестявали и са се вземали в ръце – понякога успешно, друг път не толкова.
И още едно явление винаги е съпътствало автентичните протести: без значение дали на улицата е ляв или десен електорат, към него винаги се прикачат и някакви други елементи, които го играят уж независими протестъри. Разликата е само количествена.
През 1990 г. всички те
бяха обединени под една шапка – „Инициатива за гражданско неподчинение“,
докато днес: от една страна – Отровното трио, от втора страна – майките на деца с увреждания и „Системата ни убива“, от трета страна – „Боец“, от четвърта – Мая Манолова и невидимата й кохорта, от пета – Христо Иванов и „Демократична България“, от шеста – бившият син депутат Велислав Величков и неговото движение „Правосъдие за всеки“…
Така че, ако трябва да обобщим с утрешна дата и метафорично, след заявката на студентите от Юридическия факултет на Софийския университет за влизане в протеста, боят тепърва настава! Първо в столицата, а след това и в други градове. Видели сме го, ще го видим отново. Защото, ако стандартните протестъри има какво да губят – работа, обществено положение и професионален имидж, студентите могат само да спечелят. И ще спечелят, защото този път и Европа е с тях.
