Г-н Писарски, започваме Новата година, а Вие желаете да говорим за един специфичен проблем от старата. На 30 декември уреждахте проблем с НАП. Каква бе причината?
Проблемите в НАП със здравноосигуряващите се маргинали – т.е. хората на изкуството, които не сме на щат, са от много години. Всеки януари отивам и си плащам здравните вноски (върху минималната работна заплата) за цялата година – да съм сигурен, че няма да пропусна някой месец. На практика обаче това нищо не означава.
Какво имате предвид?
Макар и да съм си платил, прекъсват здравните ми права, когато получа някакви пари над минималната работна заплата – било то за хонорар за участие, награда от конкурс или финансиране по проект. Счетоводителите на организациите, които ми изплащат въпросните суми, ми удържат за здравни и въпросната част постъпва в НАП. Така в месеца, в който съм получил хонорара, здравната ми осигуровка е по-голяма. На следващия месец системата в НАП отново "очаква" същата сума и тъй като тя не постъпва, започвам да се водя, че съм здравно неосигурен. Без значение, че съм си платил осигуровките в началото на годината! Същото се случва и със стотици мои колеги, които авансово се самоосигуряват на минималната работна заплата. Това е проблем и на работещите в НАП, защото трябва постоянно да се занимават с нас.
Да Ви върна към по-приятна тема. Неодавна спечелихте финансиране от Национален фонд „Култура“ за творчески проект, бихте ли разказали повече за него?
Този проект се нарича „Рожден ден“ и цели да имаме българска песен вместо Happy Birthday. Две години се страхувах да пристъпя към осъществяването на идеята – да направя песничка на български с претенции да се конкурира със световно наложената. Получих 4 000 лева, от които около 1000 лева ми бяха удържани като данъци, осигуровки, а с останалите 3000 лева трябваше да запиша песента и да снимам два видеоклипа. Слава Богу, че в моя случай мога да направя тези неща и сам, но повечето хора не могат – нямат звукозаписни студия, нямат кинокамера.
Не получихте ли помощ от Министерството на културата под формата на така наречените творчески стипендии заради пандемията?
Бях одобрен, но на трето класиране, благодарение на юристите на Българска музикална асоциация, които доказаха, че като безработен не съм длъжен да плащам социално осигуряване. В действителност, докато не се намесиха юристите, за което имат голямата ни благодарност, страшно много хора бяха отхвърлени и на първо, и на второ класиране. Аз съм абсолютно омерзен от мерките на правителството за подпомагане на засегнатите от COVID-кризата. Вдигнаха се заплатите на хора в администрацията, които изобщо не бяха ударени от пандемията, а ние – жестоко засегнатите – хората със свободни професии, ако нещо сме получили, то стана по толкова усложнена процедура, че до по-възрастните творци, за които документите бяха непосилни за попълване, мерките изобщо не достигнаха. Освен това у нас – тази помощ – три месеца по 610 лева – стигна, колкото да си платя данъците. Щеше да бъде подкрепа, ако данъците ни бяха опростени за тази година – защото, за съжаление, живея в „Лозенец“ и плащам такава такса „смет“, каквато пет апартамента в „Люлин“, заедно с всичките им данъци, не плащат. За проблема, че у нас такса „смет“ не трябва да се начислява на база данъчна оценка, а да се спазва принципът „замърсителят плаща“, както е навсякъде в ЕС, се знае от 2005 – 2006 година. И Фандъкова е наясно с това.
Вие всеки ден бяхте на протестите, многократно излизахте на трибуната. Имаше ли други музиканти, които да са съпричастни с каузата?
Да, с Васко Гюров често се срещахме там. Имаше доста музиканти – Ерол от „Уикеда“, например. Но останаха по-скрити. Аз някак си преодолях този уплах – да съм на сцената без китара, като щит, пред себе си.
Това ли е причината да са по-скрити, че трябваше да излязат на сцената, без да са в обичайното си амплоа?
Не. Много от колегите или се страхуваха, или имат чисто опортюнистични причини да не са там. През вековете доста хора на изкуството са разчитали на топли отношения с управляващите, но рок музикантите никога не са се обичали с управниците и смятам, че българските рок музиканти в голяма степен са длъжници на протеста. Той беше много важен – уникален и чист. Каракачанов имаше наглостта да обяви в телевизионно интервю, че имало някакви ставки за заплащане на протестиращите. Той заслужаваше срещу него да бъде заведено дело за клевета. Защото, ако наистина имаше само един протестиращ, който да е платен, цялата държавна машина щеше да го е издирила и разхожда като мечка по всички телевизионни студия. Нямаше такъв човек! И би било страшно за моята съвест, ако не бях на протестите. Аз обичам България и през акъла не ми е минавало да оставам в чужбина – макар да съм имал предложения и да съм можел да направя живота си лекичък. Но България ни е много красива и народът не е чак толкова страшен. И въпреки че напоследък се хвърлиха доста усилия в съсипването му, все още има светли хора. Въпросът е младите поколения да имат възможност да направят своя избор – като култура, като вкус, а не да е едно и също навсякъде.
А защо смятате, че е така?
Медиите са причината чалга културата да се припознае масово. В музикалния бизнес у нас нещата са тотално сбъркани – липсват продуценти, които да влагат собствени средства в най-добрите изпълнители. Те „продуцират“ с парите на изпълнителя. Освен това има няколко големи компании, които държат правата на още по-големи световни компании и които задължават радиостанциите да въртят 85% тяхна продукция. Затова всяка година само 20% от отчисленията за авторски и сродни права, които се генерират от радиостанциите ни, остават в България. Останалите 80% – около 12-15 млн. лева – напускат страната. Тези компании си имат лоби в парламента, което не се създава с кутия бонбони за Коледа.
Какво Ви кара да мислите, че е така?
Преди пет години сдружението, на което бях председател, „Независими автори, музиканти и продуценти“, направихме НПО и внесохме петиция в парламентарната комисия по култура и медии, оглавявана от Антон Кутев. Тогава БСП застанаха зад предложението ни за 30-процентна квота на българска музика в националния радиоефир (да се излъчва по една българска песен на три чужди), но останалите политически сили бяха против. Тази година, когато „Музикаутор“ се намеси, и „Обединени патриоти“ внесоха законопроекта, изведнъж ГЕРБ и БСП се обединиха и казаха „не“.
Какви са аргументите срещу предложението?
Интересното е, че и СЕМ, и АБРО, и Комисията за защита на конкуренцията имат абсолютно едни и същи аргументи. Първо: В България не се правела качествена музика. Това никой не може да го каже – у нас годишно се произвеждат най-малко 1500 нови песни. При такова количество няма как да няма качество. Второ – ако се приемела такава квота, българските музиканти щели да станат мързеливи и нямало да произвеждат качествена музика! Тъкмо обратното! Ние ще се побъркаме да се конкурираме за тези 30%, защото това ще бъде едно малко, запазено местенце, където нашата песен ще има шанс да попадне. И третото безумие – щели сме да поставим в неизгодна позиция нашите колеги от западните звукозаписни гиганти, защото сме щели да попречим на свободната конкуренция! Ако Джон Ленън и Пол Маккартни се бяха родили в Монтана и бяха създали Let it be или Strawberry Fields Forever, как щяха да се конкурират с „Уорнър Брадърс Рекърдс“ и с някой техен певец, в когото са вложени милиони – в маркетинг и в реклама?
Заради неуспеха с приемането на квотите ли си подадохте оставката като председател на сдружението „Независими автори, музиканти и продуценти“?
Не, ние не успяхме, но отворихме „Прозореца на Овертон“ два пъти – вече се заговори в обществото за този проблем. Просто прецених, че съм дал достатъчно енергия и сили. Проблемът е, че на мое място не дойде най-подходящият човек и в момента това сдружение е само куха фраза, подобно на неработещия профсъюз на музикантите към „Подкрепа“.
Какво си представяте, че трябва да прави един профсъюз на музикантите?
Да защитава професионалните ни права. В другите държави не може да отидеш в някой клуб, да свириш и после да ти кажат – тук дойдоха 20 човека по-малко, няма да ти дам 50 лева, както се уговорихме, ще ти дам 40 лева. В чужбина тези профсъюзи са много силни, но там хората са обединени – ние, българите, сме много разединени. На протеста имаше някакви наченки на обединение – събрахме се хора, които сме малко по-различни – в хубавия смисъл на думата. Малко можещи да плуват срещу течението.
Разговора води Теодора Георгиева
