Убийствен непукизъм: на 4 април посред нощ върнахме часовниците около 30 години назад, но така и никой не отбеляза този феномен. Вместо това умните глави се отдадоха на такова събиране и изваждане, че само дето не извадиха по една 30-сантиметрова сметачна линия и не се заплющяха по ушите и вратовете.
Банално звучи, но си е точно така: щеше да е много смешно, ако не беше адски жалко. Индивидите, които взеха властта преди 30 години – за да въдворят мир, любов и демокрация завинаги – днес пророкуват война, омраза и диктатура.
За студентска програма „Ку-Ку“ се е писало и говорило десетки хиляди пъти. Едва ли обаче някой помни, че това винаги си е било
откровен политически проект,
в който музиката и забавата, танците и пляските, шегите и закачките са били десерт, а не основно ястие.
Главните герои са седем „бройки“! А най-главните – четирима: Петър Курумбашев и Камен Воденичаров – по линия на СДС, и Любен Дилов-син и Нидал Алгафари – по линия на БСП.
Всички останали, които познаваме като „кукувци“ – Влади Въргала, Васил Василев-Зуека, Август Попов, Тончо Токмакчиев, Марта Вачкова и т.н., са просто артисти. И участват в начинанието според искането и моженето си.
Голямото изключение е Слави Трифонов: по онова време един от всички, днес – единственият оцелял като шоумен, продуцент и
политик със собствена партия.
Меко казано – уникален.
Справка – Любен Дилов-син, който преди 30 г. влезе в „Ку-Ку“ като човек на червения комсомол, после стана ортак със СДС, а днес е храненик на ГЕРБ.
Втора справка – Петър Курумбашев: влезе в „Ку-Ку“ като емисар на синия комсомол (т.е. на независимите студентски дружества на Кошлуков), след това стана депутат от листата на БСП, после отиде да защитава „червената“ кауза в Европарламента, а днес… най-вероятно вятър го вее на бял кон.
Докато Слави Трифонов – обичан или мразен, руган или обожествяван, си е все такъв, какъвто винаги си е бил – себе си.
Феновете му също.
От 1993-1994 г., когато първият албум на кукувците – „Ръгай чушки в боба“, изби рибата с над 500 000 пиратски копия (по данни на Министерството на културата и МВР), през „Жълтата книжка“ и едномилионния бунт срещу правителството на Жан Виденов (1996-1997 г.), през концерта на стадион „Васил Левски“ – когато близо 100 000 души откараха под дъжда три-четири часа, за да попеят с него, та до 18 февруари 2021 г. – когато в YouTube се появи песента му с рапъра ТоТо и на бърза ръка „чукна“… 8 милиона гледания.
С други думи – Слави Трифонов си има твърд електорат, който
нито е по-продажен от електората на ГЕРБ,
нито е по-прост от електората на т. нар. десни партии, нито е по-наивен от сподвижниците на левицата. Тъкмо обратното – Слави и електоратът му са си верни и не си изневеряват каквото и да ги споходи.
Искате примери? Ако феновете на Трифонов бяха толкоз първосигнални, колкото ги изкарват политическите му опоненти и присъдружните им медии и анализатори, той отдавна щеше да е взел властта, да я е загубил и да станал част от платеното опозиционно (уж) статукво. А те да се чудят за чия сламка да се хванат, само и само да не се връщат в кошмара на 90-те години. Когато, ако все още някой помни, могъщата синя коалиция, позната като Съюз на демократичните сили – наистина танцува само две-три лета. И се разпадна на съставните си части с такъв ентусиазъм, какъвто не бяха способни да изтръгнат от себе си дори най-заклетите гробокопачи на империализма и адепти на КПСС, БКП и лично на другаря Тодор Живков.
Нещо подобно, но в доста по-скромни размери, се наблюдава в коалиционния лагер „Изправи се! Мутри вън!“
Всякакви хора. Сякаш събрани от кол и въже, но далеч от тълпата или стадото. Можещи да срутят статуквото и задкулисието
с цената на стотина-двеста строшени глави,
но категорично нежелаещи да компрометират и себе си, и лидерите си, и общата кауза.
Е, хората се пребориха. И накараха – дали съзнателно, или не, е друг въпрос – бъдещите по онова време партийни водачи да излязат от матрицата и да споделят улицата с „простолюдието“. В продължение на половин година – всеки ден в т. нар. триъгълник на властта, и по-специално – до фонтана пред президентството – „Отровното трио“ учеше протестиращите къде свършват правата и откъде започват задълженията им. „Даскалите“ го правеха абсолютно безплатно, а „учениците“ попиваха знания съвършено доброволно.
За „Демократична България“ дали има какво да говорим? Някак естествено лидерите им слязоха от идеологическите облаци (най-после), стъпиха на земята и започнаха лично да показват безобразията, срещу които ще се борят. Днес – ще блъскат по камънаците и ще ги тръшкат в прахоляците около морските сараи на Доган, утре ще дишат отровите на Н-ското сметище без противогаз, вдругиден ще…
Как ли не ги наричаха – либерасти, хомолюби, грантаджии, интелектуални проститутки и… Хайде да не падаме чак толкова ниско. Какво обаче се случи с електората им? Противно на всички прогнози, вещаещи преди година на жълтопаветните грантдажии, катастрофален провал, Христо Иванов и сподвижниците му за първи път от 15 години биха ГЕРБ на софийска земя.
Крайният ефект също би трябвало да навява по оптимистични мисли – за „Има такъв народ“, „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън!“
гласуваха общо 1.02 млн. души,
т.е. почти една трета от всички 3.3 млн. пълнолетни българи,
строшили хатъра си и отишли до избирателните секции.
Дали някой ще нарече тези хора лумпени, чалгари или безпросветни тъпанари – на тях отдавна не им пука. Защото същите тези „неща“ са ги чували в други времена и при други властелини на държавата, но… все по същия повод: как те са черни неблагодарници и майцепродавци, които не оценяват усилията на управляващите, как искат да хвърлят държавата в хаос и да я потопят в кръв, как залагат на карта националната сигурност и евроатлантическото бъдеще на България.
Е, историята си знае своето. Те отново са тук и отново държат бъдещето си в собствените си ръце. Докато онези партийни велможи отдавна… Всъщност, защо ли трябва да се интересуваме от битието на битите карти, след като те пет пари не са давали за нас?
