Александър МАРИНОВ
Стар номер е, когато управляващите губят властта, да се застраховат срещу евентуално разследване на техните дела, като размахват плашилото на реваншизма. През 2009 г., в края на управлението на Тройната коалиция, Сергей Станишев неведнъж плашеше своите и обществото, че зад гърба на Бойко Борисов се завръща Иван Костов , за да си отмъщава. ДПС предупреждаваше, че ще има нов възродителен процес, а след изборите – че ще „залее съдилищата, Комисията за защита от дискриминация и европейските институции с жалби, ако посегнат на техните хора”. С реваншизъм ББ плашеше през 2013-та, когато се измъкна от властта три месеца преди края на мандата.
Подобна шумотевица наблюдаваме и днес. ГЕРБ и (все още) верният им медиен обслужващ персонал непрекъснато внушават, че се надига вълна от реваншизъм. В същото време
трескаво се окопават в държавната администрация,
преназначавайки верните хора на важни позиции. През последните месеци, използвайки удобно променения Закон за публичните предприятия, управляващите ударно проведоха поредица псевдоконкурси и извършиха масирани назначения в държавните болници и енергетиката.
Всъщност трябва да се направи ясна разлика между две съвършено различни явления. Политическите чистки (масираното отстраняване на хора от управленски позиции само заради политическите им възгледи) е необходимо да останат в миналото. Но всяко съвременно демократично управление се основава на ключови принципи, като откритост, обоснованост на решенията, отчетност и най-важното – отговорност. Всеки, който е получил публична власт, трябва да отговаря за начина на упражняването й. Това няма нищо общо с реваншизма и чистките.
Причината за спекулациите по темата за реваншизма е другаде – вдигайки пушилка за някаква мнима политическа разправа, ГЕРБ искат да предотвратят или поне да затруднят максимално изработването на цялостна и подробна оценка на управлението на България през последните десет години. А такава
максимално обективна оценка е необходима
поне по три причини.
Първата причина, която често се споменава, е продиктувана от нуждата спешно да се изясни реалната картина на състоянието на страната, най-вече на публичните финанси, особено в условията на ковид-кризата и безогледните непрозрачни харчове, оправдавани с борбата срещу пандемията.
Партиите и политиците, които работят за действителна промяна, имат нужда да стъпят „на чисто”, гражданите – също, за да знаят какви претенции биха могли след време да отправят към задаващото се ново управление. Нужно е сега, докато са още „топли” следите (колкото и да се стремят от ГЕРБ да ги замитат), да се направи още едно разграничение – кои от доказано неправилните и дори необясними решения на трите кабинета на ББ са били плод на некомпетентност или прибързаност, и кои – на някакви други съображения (корупция, партийни и лични интереси и т.н.) Втората група грешки трябва да бъдат подложени на безпощадно разследване и публично оповестяване, и причината не е най-вече в това, че виновните трябва да бъдат наказани за назидание и заради чувството на хората за справедливост.
Още по-важно е да се установи защо са били възможни такива злоупотреби с власт или произволи на глупостта и да се отстранят системните (законови, институционални, контролни и др.) предпоставки за тях. Ако новото мнозинство устои на изкушението да се възползва от умишлено оставените възможности за упражняване на нерегламентирана и поради това безотчетна власт и ги премахне, това ще бъде достатъчно да получи висока оценка и признание. В частност, необходим е отговор как е възможно изпълнението на програми за стотици милиарди да приключи без дори формален отчет, да не говорим за обоснована оценка на въздействието (например, мандатната програма на правителството 2017-2021 г. или Националната програма за развитие „България 2020”).
Въпросната операция обаче не бива да се ограничава до ревизия на сметките, а трябва да включва цялостен управленски анализ на ефективността и ефикасността на решенията и политиките при трите кабинета на ББ. Иначе казано,
нужен е цялостен мониторинг на публичното управление
и особено – на изпълнителната власт. Това трябва да доведе до оценка на ефективността на основните секторни и хоризонтални политики, респективно – на институциите, които ги разработват и осъществяват. Оттук би могла да се изработи стратегия за цялостна реорганизация на публичното управление, защото в сегашния си структурно-функционален вид то трудно може да изпълни възложените му големи очаквания, особено във времена на глобални заплахи.
Един от големите политически грехове на ГЕРБ бе пълното подчиняване на сложната и отговорна работа на държавно-институционалното строителство на конюнктурни политически сметки и корупционни схеми. Ефективността на управлението закономерно спадна, а числеността на администрацията набъбна неоправдано. Много често бяха създавани или прекроявани цели структури само заради една или няколко личности (впрочем такива примери имаше и при предишни правителства). По волята и в интерес на задкулисието архитектурата на държавното управление се мени хаотично и непредсказуемо, поради което не се поддават на планиране и контрол голяма част от резултатите от неговото функциониране. Нещата са толкова забатачени, че вече не могат да се решават на парче. Необходима е системност.
Третата, и може би най-важна в дългосрочен план причина за обективния системен преглед на управленията на ГЕРБ е
да се деблокира комуникацията между властта и народа.
Известно е, че съвременното „добро управление” е невъзможно без доверие, информираност и участие на гражданите. При досегашния модел правителството се огради от обществото с непробиваема стена от надменност, платена реклама и разнообразни клакьори. Като прибавим видимите белези на облагодетелстване от властта, ясно е защо гражданите не просто отстраниха ГЕРБ от нея, а ги изпращат с основателна омраза и желание за възмездие.
Причината да няма диалог между управляващи и граждани обаче не е само в „лошотията” на един, десет или сто управника. Тук отново има системни проблеми – в много области, като обществения достъп до информация, е налице сериозно връщане назад в сравнение с вече достигнати позиции. Структурата и функциите на изпълнителната власт трябва да бъдат съобразени на първо място с потребностите на гражданите и с възможностите за тяхното участие в конкретните управленски решения, поради което е необходимо да се премахнат всякакви ненужни пречки за откритостта, прозрачността и отчетността.
Във всичките тези три направления, а и в редица други, предишната власт допусна много грешки, а най-лошото бе, че упорстваше в грешките си, настоявайки, че ние, гражданите, сме твърде невежи, за да проумеем нейната гениалност. Именно поуките от тези грешки трябва да бъдат формулирани и усвоени от всички следващи управници.
А иначе, що се отнася до най-буквалната (но неизбежна в редица случаи) форма на отговорност за злоупотреби с властта, остава да се надяваме, че партиите на промяната ще сложат край на отколешната лоша практика новите управляващи да не търсят сметка на старите, ръководейки се от мисълта, че и те един ден ще бъдат бивши.
