От първата изборна победа на ГЕРБ през 2009 г. случващото се в Министерството на културата мина под знака на двама министри – скулпторът Вежди Рашидов, начело на институцията два мандата – при "Борисов 1 и 2", и неговият заместник – театралният режисьор Боил Банов, управлявал в кабинета „Борисов 3“.
През тези 3605 дни на тяхното управление в сферата на културата станахме свидетели на невероятни парадокси, от които ще маркираме само най-фрапантните – прехвалената Изложба на тракийските съкровища в „Лувъра“, от която страната ни спечели само чест и слава и официално – нито едно евро; титлата „Пловдив – Европейска столица на културата“, заварила Града под тепетата с централни улици в ремонт и с показателното отношение на управляващите – на помпозната церемония по откриването, в която бяха вложени 20% от общия бюджет, предвиден за културно съдържание през цялата 2019 година, крещеше отсъствието на министъра на културата Боил Банов; гордостта на Вежди Рашидов – българският "Лувър" с официално название "Квадрат 500", с вложени в него над 27 млн. лева, който изведнъж се оказа на загуба с разходи за издръжка близо 3 млн. лева годишно, а приходи от дейността – не повече от 300 000 лева. Но от примера на "Квадрат 500" не си правете изводи, че творците с четката и длетото са за окайване. След затварянето на КТБ през 2014 г. именно скулпторът Вежди Рашидов се оказа, че в нея е имал влогове в размер на над 2 601 118 млн. лева.
Друг парадокс бяха отпуснатите от Европейския фонд за регионално развитие (в периода 2011 – 2015 година) 90 млн. евро за реставрация на културни паметници с цел възстановяването им като туристически атракции, в резултат на които се нароиха бутафорни замъци и кичозни фасади. Все пак нека не забравяме, че страната ни – след Италия и Гърция – заема трето място по културно-историческо наследство в Европа и е съвсем естествено е да попитаме – защо се случваха тези безобразия, след като имаме реставратори, с опит и качества, канени на работа по всички краища по света? Отговорът е очевиден – достатъчно е да си припомним аферата „Ало, Банов“ и готовността на заместник-министъра Боил Банов през 2016 г. – да опрости 700 000 лева неустойка на строителна фирма, работила на втори и трети етап на античния културен комплекс „Сердика“, в центъра на столицата. Създават се предпоставки за такива корупционни схеми, в които и професионализмът, и гордостта от културното наследство изтичат в канавката.
Друга многозначителна случка бе казусът „Несебър“ – крайморският град, намиращ се на територията на тракийско селище, на възраст над 3000 годии, намерил достойно място в световния списък на ЮНЕСКО през 1983 г., а през 2017 г. оказал се, изложен на риска да бъде заличен от престижната класация. Причината – рекламни табла, шапки и плажни чадъри. Ако отворим темата за намиращото се на територията на България световно наследство (общо седем културни обекта), няма как да не се завъртим безвъзвратно в спиралата на абсурда – Рилският манастир, който извън пандемията, привлича годишно над 780 хил. туристи годишно, през последната година го удари на просия и чинопоклонно благодареше за откъсналите се от сърцата на членовете на Министерския съвет 240 000 лева. Щом такава е съдбата на културен обект от световно значение в списъка на ЮНЕСКО – само когато властта има нужда от затрогваща пиар акция, изведнъж се присеща за Рилския манастир, то какво остава за останалите ни културни ценности, които са "само" от национално значение. За отбелязване е и още един парадокс – промените в Закона за културното наследство през 2015 г., които отнеха властта на експертите от Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) и я "подариха" в ръцете на местната администрация.
Но тези парадокси са нищо на фона на въведените промени с трайни последствия: реформата в сценичните изкуства, извършена от Вежди Рашидов, която трайно обвързва бюджета на културните институти с продадените билетчета. Тя доведе до закриването на всички симфонични оркестри, функциониращи извън столицата, и до хладнокръвната препоръка на Вежди Рашидов Националният музикален театър „Стефан Македонски“ да покани на гастрол ромския славей Софи Маринова, за да не се стигне до закриването му.
Но най-безмилостни се оказаха верните подчинени на министър Вежди Рашидов – те, без да им трепне окото, уволняваха дори и най-малкия критик на властта. Така безславно напусна поста си арх. Йорданка Кандулкова – директор на Националния институт за недвижимото културно наследство (НИНКН), след мнение, изразено в медиите, по повод реконструкция на сграда-паметник на културата в Бургас. С поста си главен уредник в Националната галерия се сбогува и изкуствоведът Мария Василева – заради критиката й в телевизионния ефир на БНТ, че държавата не дава пари за паметниците от модернизма, защото ги харчи за направата на бутафорни крепости. Само най-гъвкавите и убедителни в импровизациите – театралите – се радваха на по-специално отношение. Това се видя по време на реформата в сценичните изкуства.
За разлика от театрите Софийската опера и балет години наред бе с най-нисък стандарт за субсидиране спрямо всички останали музикално-сценични институти, като едва седмица, преди да предаде властта на проф. Велислав Минеков, министър Боил Банов се присети най-накрая да предложи на Министерския съвет да се повиши единният разходен стандарт на Софийската опера и балет. По време на пандемията от Министерството на културата се опитаха да "флиртуват" и с други потенциални избиратели от сектора – досетиха се, че съществуват артисти на свободна практика и обещаха (уви, напразно) да им направят регистър, активизираха се и да раздават държавни парични награди на музиканти за особени заслуги към българската държава и нация, отпуснаха на конкурсен принцип финансови субсидии за създаване на поп и рок песни, за организиране на изложби и класически концерти, хвалейки се, че са помислили как да помогнат на творците по време на пандемията. Към хвалбите им кабинетът "Борисов 3" прикачи и намаляването на данък ДДС от 9% за доставката на книгите. Но то не само не доведе до понижаване на цените им, но и застраши новата продукция на издателите – разбирайки за предстоящата промяна в данъка, търговците се презапасиха, за да спечелят от разликата, и за дълго забравиха да се интересуват от нови заглавия. Какво пък толкова, ще кажат зевзеците, – за какво са ни нови книги, след като премиерът Борисов близо десет години управлява държавата, разчитайки на мъдростта във "Винету", издадена през 1981 година. Изобщо не ни и трябват – има и библиотеки, и читалища – и ако някой нещо си хареса – да си го чете, преписва, копира. Така постепенно стигаме и до проблема с авторските права. Едва ли има нужда да припомняме една от първите законодателни промени, инициирани от Министерството на културата под лобистки натиск. Става въпрос за отпадането на чл. 26 от Закона за авторското право и сродните му права, срещу което въстанаха 21 сдружения на творчески организации. Причината – с премахването му авторите, изпълнителите и продуцентите на произведения, записани на звуконосители и видеоносители, бяха лишени от полагащите им се компенсационни възнаграждения, които до тогава им се дължаха от вносителите на празни дискове и копирни машини. Но крупните търговци успяха да се договорят с когото трябва, за да се стигне до официалната информация, че Бойко Борисов бил осведомен, че досега от агенция “Митници” не била събрана нито стотинка по член 26 от Закона за авторското право и сродните му права и вместо митничарите да бъдат принудени да си свършат работата, проблемният член 26 отиде в кошчето на историята.
Така работеха министрите в трите кабинета на Борисов, следвайки известния принцип "Има човек – има проблем" с продължение "Няма култура – няма проблем". Последиците са видни – на никого изобщо не му трепна под лъжичката, че в 45-ото Народно събрание депутатите така и не сформираха парламентарна комисия по културата и медиите. А трябваше. "Ноблес оближ" ("Благородството задължава") или ако не друго – то поне Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание трябва да се спазва.
